По непознати пътеки

Той ги нарече само нееф Ян, без да спомене неговото фамилно име. Холандският обичай между познати — дори когато не ги свързва кръвно роднинство — по-възрастният да се обръща към по-младия с „нееф“ и да е окачествяван от него с простото и дружеско „баас“, е преминал и в Африка. Африканери в по-широк смисъл биват наричани всички заселници от нидерландски произход, в по-тесен смисъл обаче под това понятие се разбират само онези бури, които умеят да боравят добре с пушката, които са вярно привързани към своите стари традиции, следователно и неумолими врагове на англичаните, и които не трепват пред никаква опасност. Нарече ли някой поселник другия африканер, то това е най-голямото оказване на чест, което може да му засвидетелства, защото по тоя начин той го квалифицира като герой. Този едва двадесет и двегодишен нееф Ян значи трябва да бе дал достатъчно доказателства за своята смелост, за да го охарактеризира прочутият Ойс като африканер.

— Освен Ян той има ли и друго име? — попитах по тая причина.

— Разбира се — отговори бурът с хитра усмивчица. — На вас май трудно се устоява, минхер. Аз възнамерявах да известя това име едва при представянето, ама след като вие така напирате, а и нееф не си е вкъщи, то знайте, че той се казва Ян ван Хелмерс.

— Ван Хелмерс? — извиках аз. — Да не би с това да искате да кажете, че той е член на онова семейство, което търся?

— Ако нещо не се лъжа, то той е внукът на онзи чичо, за когото ми разказвахте. Този падна като храбър бранник в сражението при Питер-Марицбург, където заедно с него се би и синът му, който, уверявам ви, беше ловец и воин, какъвто втори едва ли има. Ян му е одрал кожата. Неговата пушка никога не е пропускала целта — нито през деня, нито през нощта. Ето защо го наричат само Бурът ван хет Рур. А пестниците му са здрави като лапите на лъва — горко на този, който попадне между тях!

Митие беше избързала пред нас, сега я видяхме да изчезва зад оградата на двора.

— А това кафърско момиче? — попитах аз.

— Е неговата осиновена сестра и годеница. А-а!

— Така е! Неговият баща се заскитал северно от Гриква85 на лов в Калахари и намерил там до трупа на една млада, красива и починала навярно преди час кафърска жена едно полуживо дете. Той беше с милозливо сърце и взел момичето със себе си. То било кръстено и възпитавано редом с Ян, който не я наричал другояче освен „сестричке“, докато го споходила мисълта да направи доведената сестра своя жена.

— Родителите съгласили ли се?

— Естествено! Не бива да мислите, че ние имаме същите предразсъдъци като в родината. Митие е чудо момиче и ще стане жена, по-добра от която Ян не може да намери сред преселниците.

— Тя трябва да е някоя аматомба или лагоанерка.

— Вероятно, но предметите, които Ван Хелмерс намерил при нейната майка, не дават отправна точка. Тя е, тъй като Ян много често е извън къщи, душата на цялото имение, поема всички грижи с радост и сега ни напусна, за да намерим още с пристигането си масата сложена. Ако бях по-млад, можеше и да завидя на Ян за тази годеница!

Ние яздихме в бърз ход по тучните ливади, преминахме през отворената порта и се озовахме в едно много голямо дворно пространство, към което се откриваше входната врата на жилищната постройка. Няколко ловджийски кучета ни посрещнаха със силен лай, ала бяха веднага усмирени от Ойс, когото явно познаваха. В тяхното лаене се беше примесило едно особено фучене и съскане. Аз проследих посоката на звука и съгледах един опитомен леопард, който лежеше на здрав синджир до една построена за него колибка.

Лаят има и втора последица. Аз долових зад къщата странните тонове на глас, който ми беше напълно непознат, и веднага след това видях иззад ъгъла да се задава и втурва към нас един щраус с протегната далеч напред шия и пляскащи крила.

За нещастие исполинската птица набеляза като обект на своята атака моя храбър Квимбо. Оня схвана застрашаващата го опасност и мигновено изтегли голите си крака върху гърба на коня.

— Минхер, минхер — зарева. — Щраус иска изядат Квимбо! Щраус имат глад! Щраус нека поглъщат кон, ама не Квимбо!

Станала по-храбра от канското пищене на атакувания, птицата засили нападението и опита да достигне с клюн краката на кафъра. Но тъй като тоя ги държеше все от срещуположната страна на коня, то тя нападна в крайна сметка брабантеца, който намери енергичните удари на клюна на налитащия на бой пернат герой толкова малко по вкуса си, че въпреки своята неповратливост заподскача и с четирите крака едновременно във въздуха, и Квимбо изпадна в извънредно голямата опасност да бъде хвърлен в нозете на своя враг.

— Минхер, спасяват Квимбо! Минхер, помагат Квимбо! Квимбо не иска се услаждат щраус, ох, ох! Минхер да застелят мъртъв щраус, ама да не улучват минхер Квимбо, защото съм Квимбо иначе мъртъв!