По непознати пътеки

Влязох в стаята да си взема пушката и запознах двете жени с намерението си. Те ме предупредиха за отровни змии, каквито в гората имало безчет, и ми предложиха един хотентот за водач. Аз отклоних предложението и напуснах къщата.

Квимбо се беше накачорил с всичките си оръжия и кривеше една извънредно предприемчива гримаса.

— Минхер имат пушк, минхер иска застрелват мъртъв. Какво иска минхер застрелват мъртъв?

— Слонове — отговорих аз с най-сериозна физиономия. Кафърът направи един могъщ скок настрани и ме зяпна крайно уплашено.

— Слон?… Ох, минхер ще са мъртъв и Квимбо ще са също мъртъв! Слон съм дебел, слон имат муцун ей толкоз голям…!

Той разпери колкото се може по-нашироко ръце, за да ми покаже по-ясно колко била голяма муцуната на слона.

— Добре, тогава ще потърсим някой лъв! Сега оня съвсем застина от ужас.

— Минхер искат търси лъв? Ох, ох, лъв съм още много повече зъл от слон; лъв лапат всеки животно и човек; лъв лапат Англия, лапат Холандия, лапат коикоиб90, лапат кафър, лапат минхер и лапат също Квимбо. Какво ще правят Квимбо, ако лъв са излапал Квимбо? Квимбо искат взема красив жена, Квимбо не бива бъдат излапан от лъв!

Това беше ново за мен. Аз не можех да си представя добия кафър като достопочтен съпруг и по тая причина попитах:

— Какво? Искаш да се жениш?

— Квимбо ще вземат жена!

Той го изговори с едно изключително съзнаване на собствената си цена и същевременно разтегли такава физиономия, сякаш очакваше най-голямото признание от моя страна.

— Тъй! И коя се каниш да вземеш?

— Квимбо вземат красив Митие!

Насмалко да се изхиля на глас. Значи Митие трябваше да има щастието да стана мадам Квимбо!

— Защо Митие?

— Митие съм добър, когат’ Квимбо падал от кон. Минхер Ойс искал режат на Квимбо, Митие обаче имал страх за Квимбо. Затова ще бъдат Митие жена на Квимбо.

— И пък казал ли си го вече на Митие?

— Не. Квимбо не говорил с Митие.

— Че знаеш ли пък дали Митие иска да стане твоя жена?

— Квимбо знай! Митие иска много бъдат жена на Квимбо, защото Квимбо съм красив, съм добър и съм велик и храбър воин!

Това бяха наистина много изтъкнати качества, които за съжаление за мен оставаха под въпрос. И понеже сърце не ми даваше да изтръгна красивия, добър и храбър кандидат-жених от неговата окриляща илюзия, изоставих разговора, закрачвайки така здравата напред, че му костваше усилие да ме следва.

Долината се стесняваше нагоре все повече и повече и накрая свършваше там, където изворът бликаше от земята. Скоро достигнахме възвишението при долинния завършек, над което съседният хълм се извисяваше още по-високо, закрачихме по склона му и след известно време съгледахме гората. Тя започваше по отвъдния скат и после разпростираше надясно и ляво зеленината си, додето стесненият от ридовете хоризонт позволяваше да се различи.

Докато крачехме така, забелязах следи, създаващи впечатление, че тук съвсем наскоро е минал някой. Вярно, нямаше нито един-едничък отпечатък от крак или чак пък някоя непрекъсната диря, ала на обученото око все пак не можеха да се изплъзнат няколко непогрешими признака, които си личаха тук и там в едрозърнестия пясък. Макар че въпросният можеше да е човек от фермата, аз все пак намерих тези следи, без да имам някаква особена причина за това, за извънредно странни. Накрая те изцяло се изгубиха на скалистата земя, по която стъпихме, и тъй като нямаше налице някакъв по-конкретен повод, аз се отказах да ги потърся отново.

Стигнахме в гората.

Тя се състоеше от могъщи жълти, смрадливи, железни и асагай дървета, между чиито стволове дървовидната папрат протягаше нагоре палмови ветрила. Окрайнината бе образувана от носорожки храсти, между които просветваше ярката зеленина на разновидностите Mesembryanthemum, Oxalis и Pelargonium. Въпреки сухотата и еднообразието на почвата си Капланд притежава своеобразна и богата флора, която се преценява на дванадесет хиляди вида. Пусне ли веднъж растителността корени в дадени местности, които не са съвсем изцяло лишени от вода, то тя скоро развива поради неимоверно благоприятния климат една изключителна пищност, която рязко се откроява на фона на пустошта и оскъдицата на безводните райони.

Още с навлизането в гората ни посрещна с комични гримаси едно семейство Cercopithecus Erythropyga — дребен вид павиани, на които Квимбо отвърна с разни разкривени муцуни. С боздуган в дясната ръка и метателно копие в лявата, той ме следваше по начин, сякаш се опасяваше, че всеки миг измежду дърветата може да изскочи и се нахвърли върху нас някой слон или лъв. За жалост нямаше защо да се страхуваме от появата на нито едно от двете животни, тъй като те от година на година стават все по-редки и в резултат преследванията от страна на преселниците се изтеглят в горите, разположени по на север.