По непознати пътеки

Междувременно писмото беше отворено и прочетено на глас от Митие. Момичето сигурно не бе имало други учители освен своите приемни родители. Ето защо аз се учудих на умението, с което разчиташе много неясно написаното писмо, и юфрау Соофи забеляза благоприятното впечатление, което читателката ми направи.

— Да — рече тя след завършване на четенето, — Митие чете по-добре от Ян, а пък той е с четири години по-голям и на това отгоре е и адютант на баас Ойс! Тя се научи от блаженопочиващия бур, а той беше един изключително умен мъж във всичко, което човек трябва да може и знае. Откак го убиха кафрите, за мен и Ян няма да има покой, додето Сикукуни не бъде наказан.

Като приключи с храненето, Кеес Ойс се надигна и посегна към рура.

— Сега аз ще тръгвам, юфрау. Благодаря ще ви кажа едвам по-късно, защото от само себе си се разбира, че ще придружавам Ян, когато се връща. А и с вас, минхер, навярно също няма защо да си вземам сбогом, тъй като се надявам да ви заваря още тук!

— Минхер няма да си замине толкова бързо — увери и помоли жената, обръщайки се едновременно и към мен, и към него. — Добър път, баас Ойс, и дано скоро чуем, че сте приключили със Сикукуни!

Тя му подаде ръка и той стори същото с Митие и мен, когато го съпроводихме до вън. Момичето остана на двора. Аз се върнах сам в стаята.

Тук юфрау Соофи трябваше да ми опише страданието си и аз стигнах до убеждението, че то се състои само в един зле третиран катар, който действително беше започнал да взема един опасен развой. За щастие моята малка пътна аптека съдържаше подходящото лекарство, което дадох на пациентката, преди да й наредя да навести леглото. За да го стори, тежката жени се нуждаеше от помощ и по тая причина отидох да повикам Митие. Не я срещнах на двора и попитах един идващ от конюшнята хотентот за нея. Той показа с пръст зад къщата.

— Митие са там и дават школ на малък дете — отговори.

— Школо? — попитах изненадано.

— Школ! — отвърна оня гордо. — Малък дете и голям кхвекхвена86 учи много, голям много в школ — учи брои, учи чете, учи пише и учи моли. Митие са добър, голям добър в школ!

Тръгнах в указаната посока и скоро чух високо говорене. По средата на една малка, обрамчена от храсталак тревиста площадка момичето седеше в обкръжението на деца от двата пола, разделени на две групи. Разделението си имаше много вероятно своята езекова причина, защото различих както по цвета, така и по чертите на лицата, че едната половина се състоеше от хотентотски деца, а другата половина — от потомци на кафрите. Митие тъкмо се занимаваше с първата и аз долових, че настоящата беседа беше на религиозна тематика:

— Сега ще се молим. Сключете ръце! — нареди тя, следвайки повелята със собствения си пример.

Малките жълто-кафяви ръчички на децата се събраха.

— Сега!

Тя издигна сключените си ръце като знак и сега прозвуча в хор:

— Сида тиб, хомми на хаб, са онс ану — аннухе!87 Малките изрекоха „Отче наш“ със спокойна молитвена вглъбеност до края.

— А сега и вие!

Ръчичките и на това отделение се сключиха, после тя повели както преди:

— Сега! Детският хор подхвана:

— Баво вету о сезулвини, малипатве нгобунгсвеле игама лако.88

— Така! — похвали тя възприемчивостта и религиозното смирение на малките. — А сега нека се помолим, както трябва да се молим вечер и сутрин вътре при юфрау Соофи. Всички заедно… сега!

Както кафрите, така и хотентотите подеха сега на нидерландски:

— Онзе фадер, ди ин де хемелан зайт, юв наам ворде хехай-лихд.89

Аз видях и чух, че съм дошъл в един благочестив, богобоязлив дом, и ми стана жално, дето трябваше да наруша занятието. Митие не беше забелязала идването ми и донякъде се смути, когато пристъпих измежду храстите, за да я помоля да отиде при майка си.

Аз я придружих, след като освободи децата. При фротонната страна на главната постройка забелязах две кожи от дива котка, които висяха опънати под един прозорец.

— Тези животни тук, изглежда, често се срещат — отбелязах. Тя кимна.

— Там горе в гората човек много често се сблъсква с тях, минхер, и не е съвсем безопасно да стреляш по тях. Първата, която улучих, ме подреди доста зле, понеже само я бях ранила, и ако не бях взела ножа си, то сега може би вече нямаше да съм жива.

Погледнах я учудено.

— И с пушка ли умеете да си служите? — попитах.

— Ян ме научи, защото смята, че по тези места е от полза, ако жените и момичетата също могат да боравят с оръжия.

— Къде се намира гората?

— Тръгнете ли оттук нагоре по долината и прехвърлите възвишението вдясно, ще я видите пред себе си.

Горите из тези райони са рядкост и тъй като сега се видях без всяко по-нататъшно занимание, повиках слугата си, който стоеше на боязливо разстояние от леопарда и любопитно зяпаше гледащото го с полузатворени очи раздразнено животно.

— Квимбо, погрижи ли се за конете?

— Кон ял и поил, минхер — отговори той. — Квимбо са прилежен и също вече ял!

— Тогава си вземи оръжията. Отиваме в гората!