По непознати пътеки

Спускайки се отгоре, той беше чул моя изстрел, видял строполилия се кон и зулуса и разпознал също Митие. В първия миг всичко това го беше шашардисало, ала сега ме видя да завивам край ъгъла на двора и разбра също жеста, с който му заповядах да задържи Сикукуни. Той моментално заряза товара си и се понесе към вожда, който се беше съвзел и сега, когато конят беше мъртъв, опитваше да се измъкне пеша с момичето.

Не му се удаде. Той забеляза новия враг и видя също и мен, който до минута щях да съм при него. Схвана, че няма да може да отведе момичето и вдигна боздугана да го умъртви. Тогава Квимбо спря посред бяг, замахна с копието и го метна с такава сигурност, че то прониза ръката на Сикукуни. Тоя изрева високо от ярост, хвърли един поглед към мен, пусна Митие и се стрелна от мястото със скоковете на пантера.

Той нямаше да може да ми се изплъзне, ала в този момент на така неподготвено обезпокоения в рахата си в конюшнята брабантец внезапно скимна да прояви опърничавост, и преди да съумея да го успокоя, зулусът беше вече изчезнал отвъд баира.

— Побързайте при юфрау — викнах на Митие със стигането си. — Тя лежи в безсъзнание в стаята!

— Ами Сикукуни? — даде за отговор храбрата девойка, докато някоя друга навярно щеше да се намери от страх в най-дълбок несвяст.

— Оставете го и побързайте при майка си! Качвай се на коня, Квимбо!

— Квимбо на кон? Какво ще правят Квимбо на кон? Квимбо трябва мъкнат шопар! — извика той.

— Бързо, бързо! Шопарът няма да ти избяга!

— Шопар да лежат там, ама Квимбо трябва бъдат при Митие, ако зулу дойдат!

И този претекст не му помогна.

— Ние трябва да избием зулусите, та вече да не дойдат. Живо, напред!

— Квимбо избиват зулу? Ох, ох, тогава качва Квимбо на кон, Квимбо съм храбър и голям зъл на зулу!

Той се изкатери с оръжията си върху гърба на брабантеца и тъй като този отново бе придобил обичайното си добродушие, ездата продължи сега бързо нагоре по хълма. Още с достигането на билото подирих Сикукуни и го съзрях ниско долу в една странична урва. Умният и хитър вожд беше предпочел да поеме настрани по околен път, защото ние не можехме да го последваме на коне по стръмния откос и нито да му отрежем пътя към закрилящата гора, тъй като тя пристъпяше от отвъдната страна досами урвата.

Лагерното място на неговите хора ние, разбира се, трябваше да достигнем по-бързо от него и ето как аз взех направление нататък в най-бързия възможен за Квимбо галоп. Стигнали в гората, ние слязохме, вързахме здраво конете в един скриващ ги гъсталак и продължихме сега пеша в нея.

Аз бях запаметил точно долчинката, така че я достигнахме без някакво забавяне.

— Аз отивам там отсреща — рекох, посочвайки отвъдната страна, когато се озовахме незабелязано на мястото и видяхме петимата мъже. — Когато стрелям, ти убиваш един зулу и не позволяваш на англичанина да избяга. Аз трябва да го имам.

— Квимбо ще правят мъртъв всичък цял зулу и държат здраво Англия ей така!

Той сграбчи най-близкостоящото до него дърво, сякаш се канеше да го удуши, и направи същевременно една страховита гримаса, с която можеше да обърне в бяг и някое привидение.

Аз се измъкнах. Стигнах отсреща и тъкмо разтворих шубрака, за да имам открит изстрел, когато бушът от страната на Квимбо запращя и отекна силна тупурдия. В усърдието си кафърът се бе осмелил да приближи твърде много ръба и сега се стовари с такава шумотевица посред зулусите, сякаш долу се бе сгромолил речен кон.

— Ау, ох, ох, гора съм не здрава! Ох, ох, Квимбо съм глупав Квимбо! — извика той, скачайки бързо.

Зулусите бяха немалко сащисани да видят някакъв непознат да пристига по тоя начин, ала когато сър Гилбърт Грей, разпознал кафъра, им подвикна няколко думи, те се нахвърлиха върху него. Той беше изгубил металното си копие, но пък здраво държеше боздугана, а с мига на опасността се бе съживил и неговият кураж.

— Кво… как! — извика. — Зулу иска претрепва храбър Квимбо? Ох, ох, тук съм боздуган на Квимбо!

Първият му удар така улучи един от враговете, че оня се срина на земята, ала другите четирима го склещиха. Аз дадох два изстрела и хукнах надолу. Стигнах тъкмо колкото да видя как англичанинът изчезва зад храсталаците — беше предпочел да избяга, вместо да вкара в употреба пушката, двата ножа и трите си пищова. Последния зулу Квимбо нае за себе си, а аз се завтекох след мистериозния сър. Той беше отърчал към конете, добрал се до един и сега препусна. Другите животни, свободно обикаляли и израсли под лоши ръце, се подплашиха и побягнаха след беглеца. Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна при Квимбо, когато заварих ангажиран с прибиране имуществото на четиримата убити. Той се изтъпанчи с горда, победоносна физиономия пред мен.

— Виждат минхер, че Квимбо към красив, съм добър и храбър? Минхер застрелял мъртъв два зулу, а Квимбо пречукал мъртъв също два зулу. Квимбо съм голям храбър кат’ минхер!

— Но Квимбо съм глупав Квимбо! — повторих аз собствените му думи. — Квимбо се изтърси долу и англичанинът ми се измъкна!