По непознати пътеки

— Чемба искал отнесат щит Сикукуни. Зулу са страхлив и умрат, ако нямат вече щит. Сикукуни дадат много подарък Чемба, ако Чемба занесат щит.

— Къде е той?

— Чемба носил щит навън през градина и оставил на земя при врата.

— Квимбо, иди го донеси!

Слугата се отдалечи чевръсто и след съвсем кратко време се върна с трофея. Заедно с него влезе и Митие, която бе поискала да изпрати куриерите, и другите я бяха уведомили за случилото се с Чемба. Аз й дадох необходимите разяснения и после тя разпрати писмата, макар показанията на Чемба да потвърдиха моето предположение, че засега нападение на фермата не се очаква. Решението относно съдбата на пленника беше работа на бурите и затова наредих да го настанят в някое сигурно помещение, където да остане заключен до идването на Ян.

Сега разставих стражите, за да съм взел мерки за всяка възможност, и се отправих после да почивам. Когато се събудих, утрото се сипваше. Съседът Зелмст беше вече пристигнал и едва бяхме запалили сутрешните си лули, в двора влязоха на коне също двамата млади Холблайн и баас Йеремиас с няколко кафри.

Те останали немалко изненадани от вестта, че Сикукуни се е появил от тази страна на планините и в тяхна близост, и ми обещаха до завръщането на Ян с цената на всичките си сили да носят грижата за сигурността на двете жени. Аз следователно можех да започна ездата си към планините Рааф.

Тя във всеки случай не беше съвсем безопасна, тъй като зулусите се намираха между мен и бурите, ала това не ме безпокоеше. Та тези кафри нали не бяха първите туземци, които виждах насреща си.

Съпроводен от най-добрите пожелания на оставащите, аз напуснах фермата. Квимбо седеше отново широко разкрачен върху гърба на брабантеца и беше струпал зад себе си няколко порядъчни къса от останалото от вчерашния празник месо. Конете си бяха отпочинали и вървяха с широка крачка така бодро, та приех, че ще мога да достигна планините Рааф още на следващото утро, макар Митие и другите да ме бяха уверявали, че трябва да отчитам почти два дни пътуване.

Пътят водеше повече през пустинни пясъчни участъци или по лишени от растителност залежища на камънак и шиста и едва привечер видяхме след една бърза, напрегната езда на хоризонта да се появява синкавата омара на някаква гора. Според описанието и по мои сметки това беше последната гора преди планините Рааф, в която Чемба бе искал да се присъедини към Сикукуни. За нас в действителност тя беше първата, която срещахме, тъй като аз се бях придържал по компас точно в северна посока и не бях се отбивал в намиращите се отдясно и ляво на пътя ни отделни горички.

Ако Сикукуни настина очакваше тук Чемба, то чакаше много вероятно при обърнатата към нас окрайнина на гората и щеше да забележи нашето приближаване. По тая причина предпочетох да изчакаме тук, на откритата равнина, докато стане достатъчно тъмно да можем незабелязано Да приближим. Слязохме, спънахме конете и се изтегнахме на още топлата от слънчевите лъчи земя.

За да му минава времето, Квимбо извади ножа си и започна да го точи на твърда скала. Правеше го с такава всеотдайна грижливост, сякаш му предстоеше да изколи цяла войска врагове.

— Гледат, минхер! Квимбо острят нож за Сикукуни — обясни той.

— Защо тъкмо и само за него?

— Сикукуни искал грабнат Митие, а Митие нали ще стават жена Квимбо. Ама Квимбо наръгат мъртъв не само Сикукуни, ами също още голям много зулу, ако срещат ги в гора!

Той размаха ножа и разкриви една гримаса, която действително можеше да бъде наречена страховита. После отиде да си вземе едно парче месо и така взе да го „ръга“, че мръвки се разлетяха, които той, разбира се, събра, за да ги остави да изчезнат в широката уста.

Слънцето клонеше все по-ниско и неговите все по-късо падащи лъчи караха сенките ни да растат с всяка изминала минута, докато накрая се изгубиха в настъпващия здрач. Сега беше време да потеглим. Качихме се отново на конете и свърнахме към една странично разположена верига от хълмове, която се протегляше до гората, и чието подножие следвахме, докато се намерихме сред дърветата.

Тук Квимбо трябваше да остане при конете, докато претърся заради нашата сигурност мястото в един възможно по-широк кръг. После се погрижихме за животните и след като направих от взетите провизии една кратка вечеря, легнахме да почиваме.

Събудих се още рано призори, но пък бях заставен тъкмо този утринен час добре да оползотворя, като опитам да намеря следите на зулусите. Ето защо разбудих Квимбо и му заповядах в никой случай да не напуска терена преди моето завръщане. После закрачих предпазливо по протежение окрайнината на гората, за да открия мястото, където врагът е навлязъл в нея. Не забелязах ни най-малкия белег, макар да бях изминал едно разстояние от може би половин час. Търсеното място значи трябваше да се намира не тук, под нашия нощен бивак, а над него, и поради това тръгнах обратно.