По непознати пътеки

Той се изправи и ни показа една изработена от кожата на легуан торбичка, която отвори и ни позволи да бръкнем в нея, тъй като не беше достатъчно светло, за да различим съкровището.

— Тук диамант, исхуми, илинси, мбоксо (два пъти десет и осем) диамант. А сега също води в клооф, къде са диамант!

Вече се беше обърнал, за да закрачи отново отпред, но се извъртя пак и бръкна в торбичката.

— Германия защитил Чарга. Соми обикнал Германия и подаряват Германия диамант тук!

Аз отстъпих назад и отклоних. Дори и да беше хванал най-дребния от скъпоценните камъни, дарът беше толкова богат, че посвених да го взема. Кафърът добре знаеше, че тези диаманти притежават висока стойност, ала действителният размер на тази стойност много вероятно му беше неизвестен.

— Защо не иска вземат камък? Соми знай още много камък и ако Германия не вземат, Соми захвълят камък и той изгубят. Какво Соми искал подарят, не вземат обратно!

При тази угроза, която той при всички случаи щеше наистина да изпълни, нямаше как, трябваше да приема подаръка.

Пресичайки благодарностите ми, той се обърна отново, закрачи към билото на планината и започна да се спуска после бавно от другата страна. Смъкнахме се много надолу, но кафърът беше така запознат с пътя, че леко преодолявахме всички препятствия.

По едно време като че ми замириса на изгоряло. Спрях и поех изучаващо въздух. Не бях се излъгал.

— Стой — повелих. — Под нас трябва да гори огън! Другите двама намериха възприятието ми потвърдено. Сега беше необходимо да прилагаме при слизането по-голяма предпазливост. Не се наложи много да вървим, за да забележим отблясъците на един огън, който пръскаше нагоре светлината си от онази клооф, представляваща целта на Соми. Вождът спря.

— Това са клооф, къде са камък! Кой са в клооф? Сигур задигнат всичко диамант!

— Така или иначе ще видим кои са — отговорих аз. — Елате до ръба на клисурата и избягвайте всякакъв шум!

Слязохме напълно и се намерихме при ръба на една тясна и немного дълбока клисура, която се протегляше на неколкостотин крачки навътре в планината и свършваше после при стръмно скално свлачище. Аз легнах на земята и подадох само глава над ръба, за да погледна в клооф. Ян и Соми последваха примера ми.

Край огъня долу седяха шестнайсет зулуса и трима бели, единият от които носеше съвсем същото облекло като сър Гилбърт Грей, докато онова на другите двама даваше да се предположи, че са английски офицери. Те се намираха на едва двайсет стъпки под нас, така че аз ясно можех да чувам разговора на тримата мъже.

— Тоя Грей не изглежда да е благонадежден тип — чух да казва единият. — Той още преди два дни трябваше да е в лагера.

— Знаем — отговори оня с тропическия шлем от кожата на носорог. — Но трябваше да изпратим нашата поща в дубликат, а нямахме подръка другиго освен тоя сър Гилбърт, дето в целия си живот и един-едничък миг не се е държал разумно. Моят път беше по-кратък, но по-опасен, а и трябваше да имам грижата, че дори и да попаднех в ръцете на бурите, вие въпреки това да получите съобщението, лейтенант. Впрочем Грей не беше напълно посветен и може и това да е причината да не бърза достатъчно.

Аз бях удивен от откритието, направено от тези кратки слова. Значи търговската фирма, която трябваше да достави транспорта, беше проявила достатъчно предпазливост да изпрати двама куриери, от които само единият беше паднал в наши ръце. Благодарение на този прийом лейтенант Мак Клинтък бе въпреки това уведомен и сега се намираше тук в клооф, за да приеме обоза със своите шестнайсет кафри.

Лежащият до мен Соми прошепна:

— Зулу и Англия само тук лагерува, ама не знае нищо за диамант!

Неговото прежно опасение се оказа действително безоснователно, но пък толкова по-опасно беше присъствието на тези хора за нашето общо дело. Ако искахме то да успее, трябваше да обезвредим мъжете там долу в клооф. Но както във всяко положение обикновено се намесва някое благоприятно обстоятелство, така и тук аз скоро дочух слова, които щяха да бъдат от полза за нашите по-нататъшни намерения.

— Значи през прохода Керс ще прекараме оръжията? — попита пратеникът.

— Да — отговори лейтенант Мак Клинтък. — Там за по-голяма сигурност ни очаква един значителен отряд кафри, защото може да се предположи, че тези холандски бури ще искат да овладеят прохода.

— А проходът Клей?

— Навярно и той е вече зает от наши хора, но не от толкова много както проходът Керс. Той е по-тесен, прави повече извивки и е по-лесен за отбраняване. Пък и там няма да се извършва един толкова изключително важен подвиг като този, а просто се касае да се отблъснат евентуалните отделни подкрепления на отсамните заселници.

— Мисля си само — рече другият англичанин, — че сме се захванали с една вече изгубена кауза.

— Как тъй?