По непознати пътеки

— Good evening100, лейтенант Мак Клинтък! Ще позволите ли малко да ви обезпокоим?

Той също беше грабнал пушката и сега стоеше пред мен в стойка, от която се забелязваше неувереността дали като приятели да ни третира, или като врагове.

— Вие ме познавате? Кой сте вие? Откъде идвате и каква работа имате насам?

— Май твърде много питате на един път, сър! Аз идвам да ви поздравя от известния вам сър Гилбърт Грей.

— От Грей? — запита оня бързо. — Той къде е?

— Пленник е на бурите и се намира в добри ръце.

— Пленен? И вие идвате от него? Значи се числите към холандците?

— Малко, сър, но пък самият имах удоволствието да заловя негова милост.

Той тутакси застана с другите двама така, че да ни отрежат обратния път.

— В такъв случай аз ще пленя вас!

— Срещу това нямаме ни най-малко нещо против, защото така най-лесно ще можем да видим по какъв почтен начин бива спазван от вас контрактът да не подкрепяте кафрите с оръжия.

Той наостри слух.

— Дрънкате измислици — отвърна. — Свалете си пушките!

— Можем да го сторим, ако ви достави удоволствие! — Аз оставих моята на земята, с която и бездруго можех трудно да боравя поради раната си. Ян и Соми сториха същото. — Може би в замяна и вие ще ни доставите удоволствието да ви придружим до Грооте-клооф и да видим бурите в мишия капан!

— Вие сте подслушвали! — викна онзи заплашително, като пристъпи една крачка по-близо.

— Естествено! Нали трябваше да знам кои са хората, на които искахме да направим визита. Трябваше да ви предам нещо и исках да видя дали правилно съм намерил адресанта.

— Какво?

— Тези три хартийки, които намерихме при вашия сър Гилбърт Грей.

Бръкнах в джоба и му ги подадох.

— Вие сте ги чели?

— Действително. Съставителството на писмото не е много остроумно. Авторът дали ще иска да вземе патент за откритието си, а?

— Замълчете, човече! По вас виждам още нож и револвер. Разоръжете се напълно!

— Може би и това ще сторим, но позволете преди туй да ви представя моите придружители! Този млад минхер, който е почти два пъти по-висок от вас, бива наричан от нас Бурът ван хет Рур, а…

— Ян ван Хелмерс? — извика той изненадано.

— Да, с когото вие много-много не смятате да се церемоните. А този мъж тук не е толкова сигурно и безследно изчезнал, както изчезна вашият къс от бута. Неговото име гласи Соми.

— Соми?

— Да, новият зулуски крал, ако позволите! Лейтенантът изглеждаше напълно сащисан. Той не можеше във всеки случай да си обясни безгрижния начин, по който тримата се бяхме явили посред един толкова превъзхождащ по численост враг. Но скоро се окопити и заповяда на кафрите:

— Вържете ги!

— Охо, сър! Вие сигурно сте още много зелен, иначе лесно бихте могъл да си помислите, че няма да се явим без необходимата закрила при вашия огън!

Поисках да го уловя, макар и само едната ръка да можех болезнено да използвам, ала закъснях, защото Ян сграбчи още преди мен едновременно него и бойния му другар за гърдите, положи ги с непреодолима сила един до друг на земята и им пресова с могъщите си пестници белите дробове по такъв начин, че не бяха в състояние да се помръднат. В следващия миг Соми беше съборил третия, а отгоре изтрещяха всички пушки като в един-единствен изстрел, който ехото от съседните редове гръмовито отрази. Стреснах се ужасен, защото не така си бях представял надвиването на врага. То трябваше по възможност никакво кръвопролитие да не даде. Но вече последва един повторен залп и аз без да се оглеждам знаех, че сега вече никой от кафрите не беше жив.

Една-единствена минута се бе оказала достатъчна напълно да обърне ситуацията. Клооф се изпълни от бурите и сега с англичаните бе постепенно така, както те се бяха канили да постъпят с нас — бяха вързани въпреки цялата безполезност на опита им да се отбраняват. За остатъка от нощта заехме техните места край огъня.

Тъй като сега със сигурност знаехме, че транспортът още не е пристигнал, разузнаване не беше необходимо. Когато утрото се сипна, наслагахме труповете накуп и ги покрихме с храсти и камъни. А понеже от изхода на клисурата можехме да обзираме целия запад, решихме да останем тук и да докараме намиращите се от другата страна на планината коне.

На Соми му личеше, че никак не е доволен от този порядък. Той вероятно се опасяваше от евентуално откриване на неговата тайна, ала бурите бяха прекалено много заети с воинските си работи, за да се занимават специално с геологически проучвания. Вождът се възползва от сегашното свободно време, за да потърси билки за раната ми, и аз действително бях избавен от последиците на всяка треска, а дълбоките разкъсвания от ноктите заздравяваха противно на очакванията бързо и добре.

Квимбо още по време на похода бе привлякъл вниманието ми със своето потиснато, едносрично държане. Когато седна сега смълчан в моя близост, аз го попитах какво му е.

— Квимбо съм печален — отговори той. — Квимбо няма повече смеят и пеят.

— Защо?

— Квимбо съм зъл, Квимбо съм гневен на Ян, много голям отмъщени’ и гняв!

— Че какво пък ти е сторил добрякът Ян?