Под черния флаг

Те се втурнаха поотделно всеки по свой път и тъй като не се виждаха един друг, не можеха да си помогнат взаимно. Пръв излезе Ренжар; следвайки указанията на Лоран, той се отправи към задната част. Капитанът бе имал право: вятърът духаше тъй, че пламъците се снишаваха към задната част и Ренжар много бързо излезе на открито. Той се покатери на задния мостик и зачака.

Не след дълго се появи и Жан. Те не се впуснаха да се прегръщат, а с невъзмутимост, на която биха завидели дори британските пирати, Жан каза на Ренжар:

— Струва ми се, че последният ни час не е далеч.

— По-точно последните ни минути, а не час — от-говори Ренжар.

В този момент от дима пред тях изскочи Лоран. Той не изглеждаше по-смутен от тях и им каза простичко:

— Не намирате ли, че тук се диша по-добре от долу?

— Тъй вярно, капитане — отвърна Жан, — но все пак би ми било неприятно да умра опушен като месото, което така хубаво приготовлявахме някога с Ренжар.

— Не мисля — каза Лоран, — че някой от вас ще има случай да се гощава още много с такова месо.

— Не знам дали на рибите ще се хареса нашето — подзе Жан, но вярвам, че биха го предпочели сурово.

Докато се шегуваха така, вятърът задуха силно и морето се показа около тях. Ренжар възкликна:

— Я гледай! Та ние сме сами!

И наистина техните хора като по чудо бяха успели да се отделят от горящия френски кораб: на няколкостотин метра се виждаше отдалечаващият се галеон.

— Добре — каза Лоран, — приятелите ни ще се любуват на красив бенгалски огън, тъй като ние ще хвръкнем във въздуха пред очите им.

Едва бе произнесъл тези думи, когато глух тътнеж разтърси корпуса на кораба. Палубата се разтвори, като че ли бе тласната от някаква демонична сила. Към небето се извиси огромен пламък, придружен със страхотен поток от дървени парчета и всевъзможни изтръгнати части. Бясна експлозия разтърси въздуха. Жан си помисли: „Този път съм сигурен, че отивам право на небето.“

Глава XIV ДРЪЖТЕ ИСПАНСКИЯ АДМИРАЛ!

Странно люлеене и усещане на морска болест-нещо, което никога не бе изпитвал дотогава — накараха Жан да разбере, че идва в съзнание. Първоначално не му стигаха силите да отвори очи, после, когато успя да направи това, той разбра, че беше прострян на някакъв движещ се под, в тясно помещение, което миришеше на саламура. Тогава осъзна, че се намира на борда на кораб.

Преди още да отвори очи, някой го ритна в хълбока и някакъв глас се обърна към него на развален френски език:

— Ето че дойде на себе си, куче! Ще имаш, значи, възможност да говориш.

Две силни ръце го хванаха под мишниците и го изправиха:

— Хайде, върви! — заповяда човекът и Жан почувствува зад гърба си дулото на пищов.

„Щом трябва да се мре, ще се мре — помисли той. — Безполезно е да се отлага: ето че отново започват неприятностите.“

Едва бе имал време да помисли това, а мислите му още бяха мъгливи и бавни — и бе тикнат в един коридор, а после, все още клатушкайки се, в някаква кабина, чиято врата бе отворена пред него. Това бе капитанската каюта. Жан разбра, че корабът, на който се намира, е испански.

„Виж ти — каза си той, — добре са ми взели мярата.“ Ясно бе, че е бил изхвърлен от експлозията в морето, а после испанците са го извадили от вълните, но това не бе облекчило положението му…

Учудването му не се ограничи с това, че още живее. Едва застана пред капитана (от обръщението на пазачите узна, че това е испанският адмирал) и не можа да възпре своя вик: край него стояха двамата му приятели — морякът Ренжар и великият капитан Лоран дьо Граф. Той не вярваше на очите си. И двамата като него бяха под стража. Зад гърба на всеки стоеше по един въоръжен испанец.

— Капитане! — възкликна Жан, като протегна ръка към него.

Веднага обаче бе смушкан с дулото на пищова:

— Тишина! — заповяда пазачът му. — Отговаряй само на въпросите, които ще ти бъдат задавани.

Жан размени с приятелите си по един поглед. В това време адмиралът се бе впуснал в някакво дълго изречение на испански език, от което Жан нищо се разбра.

— Отговаряй! — заповяда пазачът, ръгайки го в ребрата с пищова си.

— Бих искал да отговоря, но не разбирам езика ви.

— Няма значение — каза човекът, — аз ще ти обясня какво те пита адмиралът.

Като изрече тези думи и понеже задачата му беше трудна, той почеса главата си с оръжието, а после се помъчи сам да разбере какво точно искаше началникът му, за да го обясни на Жан.

Докато го слушаше, Жан твърдо реши никога да не отговаря на подобни въпроси, които целяха единствено да го накарат да каже какво беше френското въоръжение на околните острови и разположението на войските на губернатора в Санто Доминго. В същото време той си припомни подвига на Пиер льо Гран, за когото веднъж Ренжар му бе разказвал. Несъмнено Лоран също познаваше тази история.

— Човече — каза той на испанеца, — бих желал да кажеш на твоя господар, че най-добрият начин да обясним какви са намеренията ни, е да му дадем да разбере, че приятелите ми и аз сме решили да действуваме, тъй както е действувал някога един прочут човек, познат под името Пиер льо Гран.