Под черния флаг

И ето че най-сетне надеждата им бе възнаградена. Към полунощ над главите им се изсипа живителен дъжд. Дъждът бе краткотраен — като че един-единствен облак ги бе търсил над морето и се бе излял над тях. Той обаче бе достатъчен да напълнят меховете си и да се уверят, че няма да загинат. Впрочем то пестеливо използуваха скъпоценната течност, но още на следващия ден пестеливостта им се оказа безпредметна, тъй като на хоризонта се появи нов остров. Привечер те стигнаха до него. Като се снабдиха с чудесна вода и плодове, те заспаха на брега.

На другия ден обиколиха острова. Той бе плодовит, но безлюден. Не се забелязваше никаква следа, която да свидетелствува, че тук са спирали кораби или дори лодки; нямаше никакви признаци за пребиваване на човешки същества. Макар че успяха да убият с камъни една кацнала до дърво птица, чието месо се оказа твърде жилаво, те не можеха да заживеят тук.

— Жан — каза Лоран, — трябва да продължим.

— Добре, капитане.

— Ако съдя от фауната и флората тук, струва ми се, че не сме далеч от целта. Трябва да стигнем до нея. По-добре би било още веднъж да рискуваме живота си, отколкото завинаги да останем на това островче.

И така те изтикаха пак лодката си в морето и отново се намериха между небето и водата.

Лоран не се бе излъгал. Но макар че Санто Доминго не бе далеч, не беше лесно да стигнат дотам живи и здрави. Когато мислеха, че вече са спасени, сполетяха ги нови опасности. Неочаквано силен вятър ги отклони далеч от архипелага, към който се бяха насочили. Още веднъж се озоваха в солената пустиня. Още веднъж водата от меховете се изчерпа, а плодовете, които бяха успели да запазят, изгниха. На сутринта, след една ужасна нощ, през която жаждата отново ги бе измъчвала, безмилостното слънце изгря и се извиси над главите им.

Те стояха безмълвни, пестейки силите си. Нямаха и какво повече да си кажат. Мълчанието им се сливаше с околната тишина, тъй като течението ги носеше, но никакъв вятър не духаше. Към пладне Жан рязко се изправи и загледа морето с блуждаещи очи. Той щеше да се хвърли във водата, ала Лоран го задържа и принуди насила да седне отново. Тогава Жан се разплака. Той не плачеше за себе си, тъй като не бе загубил смелостта си, но плачеше само от безсилен гняв, защото нищо не можеше да направи.

— Загубени сме — каза той.

— Не още — отвърна Лоран и на свой ред се изправи. С омършавелия си от лишенията пръст той посочи към хоризонта.

— Земя! — извика той.

— Не… не… — отговори Жан с нервен смях. — Не може да е земя… Това е само мираж.

— Земя е — каза Лоран.

Едва бе изрекъл тези думи и се изви благоприятен вятър, който ги понесе нататък. Те си помагаха с греблата и скоро приближиха до брега. Слязоха в малък залив, между две скали, където с последни сили изтеглиха лодката на брега. После се строполиха като мъртви от толкова умора и вълнения и тъй като нощта наближаваше, а бяха пили и много вода от едно поточе, което течеше до самия пясък, те заспаха до сутринта.

Глава XV ПРИ ГУБЕРНАТОРА ГОСПОДИН ДЬО КЮСИ

Една ръка ги разтърси и те се събудиха. Отвориха очи и тъй като се беше съмнало, видяха, че ли обкръжава група от десетина въоръжени мъже:

— Кои сте вие? — запита, навеждайки се над тях, човекът, който, изглежда, беше водачът.

— Аз съм Лоран дьо Граф — каза капитанът, — а това е Жан Тиебо, мой заместник.

Заместник на капитана! Жан не се бе надявал на подобно повишение и почувствува, че сърцето му прелива от радост. Нямаше обаче време да се радва повече, човекът казваше:

— А! Лоран дьо Граф и Жан Тиебо… Е добре! Последвайте ме. Заповядано ми е да ви заведа при губернатора.

— Какъв губернатор? Къде сме? — попита капитанът.

— Господин дьо Кюси… — започна човекът.

— Честна дума, наистина сме на Испаньола! — извика Лоран.

— Да — потвърди човекът, а на патрулите, които кръстосват острова и брега, е заповядано да ви отведат незабавно при губернатора, щом ви заловят.

— Знаете ли причините за този арест?

— Повярвайте, не — отвърна човекът. — Аз само изпълнявам заповедите… Вие обаче сигурно се досещате.

За арестуването на Лоран можеше да има много-причини: отплувал бе без позволително, нападнал бе Кампеш, а също бе убил ван Хорн. За Жан обаче нямаше друга причина, освен че го беше придружавал. Не съществуваше никакво основание да търсят именно него, неизвестния флибустер.

Силите им се бяха възвърнали и те тръгнаха, измъчвани от множество въпроси. За момента те губеха свободата си, но животът им не беше в опасност, освен ако бе пристигнала от Франция заповед за строго наказание на корсарите. Ето защо въпреки всичко те се радваха, че отново са на твърда земя и че са стъпили на Испаньола.