Под черния флаг

Другият се готвеше да преведе на своя началник това изречение, което имаше някакво значение единствено за онези, които знаеха за какво се касае. Той тъкмо бе започнал отново да чеше челото си с пищова, когато Ренжар и Лоран, след като бяха разбрали какво искаше да каже Жан и му бяха смигнали отново, с един скок се хвърлиха всеки върху своя пазач, за да ги обезоръжат.

Лоран и Жан действуваха много успешно, но Ренжар не бе достатъчно бърз. Преди да бе успял да сграбчи пищова на пазача си, куршумът го бе пронизал в гърдите. Той се строполи, потънал в кръв Жан обаче се оказа по-пъргав. С едно косо движение на китката той прекъсна дъха на своя пазач и отне пищова му. След това обърна оръжието към убиеца на Ренжар и го простря на земята.

През това време Лоран се бе втурнал към адмирала и по примера на Пиер льо Гран насочи пищова си към гърлото му. Жан от своя страна пък държеше пищова си срещу останалия жив испанец.

— Тъй както е вярно, че аз съм Лоран дьо Граф, когото вие наричате „бичът на Индия“, така е вярно, че ще ви убия като заек, адмирале, ако не изкомандувате на вашия екипаж това, което ще ви наредя.

— Но!…

— Или така, или смърт — избирайте!

Адмиралът не беше особено смел и Лоран се наложи. Така би станало и с всеки друг. Впрочем какво друго можеше да направи, освен да се подчини?

— Какво искате? — запита той.

— Да заповядате да спуснат в морето една лодка с достатъчно количество провизии и оръжия и да ни оставите да отплуваме с нея. Аз мога да се ориентирам по море и знам къде се намираме: ще се оправя. Нужна ми е обаче и вашата честна дума, че сте верующ.

— Аз съм добър испанец — каза адмиралът, — а това значи, че вярвам в нашия спасител.

— Това ми е достатъчно — каза Лоран. — Предполагам, че притежавате библия.

— Ето я — отвърна адмиралът, сочейки върху масата.

— И така, вие ще се закълнете над нея, че ни подарявате живота и свободата при условията, които ви казах и от които ние ще съумеем да се възползуваме. Хайде, скъпи адмирале, протегнете ръка и се закълнете.

Адмиралът още се колебаеше.

— Давам ви време, докато изброя до три. Едно!… Две!… — започна той.

Преди още да бе изрекъл „три“, адмиралът се закле. Той удържа думата си, тъй както беше обещал една лодка с провизии и вода бе спусната в морето, а в пея бяха свалени двамата флибустери. Адмиралът за себе си беше уверен, че те няма да оцелеят в това опасно положение.

Докато испанският галеон се отдалечаваше по вълните, които на моменти го скриваха от хората в лодката, Тиебо каза:

— Бързам да се отдалечим, капитане, независимо, че оставям завинаги зад себе си Ренжар. Откъде да знае човек дали тези хора няма да ни теглят по един куршум!

— Не — отвърна Лоран, — адмиралът се закле над библията. Никога не съм срещал испанец, който да не спазва клетвата си.

Лоран имаше право. Никой не ги обезпокои и скоро се озоваха сами между водата и небето.

Тогава се заредиха за тях много тежки дни. Лоран притежаваше развито чувство за ориентация в морето, но все още се намираха твърде далеч от Санто Доминго. Вълните и вятърът ги тласкаха из морето без определена посока. Впрочем за кратко време Жан сръчно изработи мачта с помощта на едно гребло и на платно, ако може да се нарече така това тънко квадратно парче плат, съшито от двете им ризи. Но ако дните бяха палещи, то пощите бяха мразовити, а понякога неочаквано се изливаше и силен дъжд, който ги караше да зъзнат и дълго да гракат зъби, без да могат да се сгреят.

Бяха изложени на множество опасности. На първо място можеха да ги забележат от някой испански кораб и отново дати заловят. Действително цял флот от седемнадесет кораба бе изпратен в този район със заповед да залови Лоран. Веднъж бяха нападнати от голяма риба. Самите те не можеха да познаят дали беше акула, или не, но лодката им едва не се обърна и те едва не бяха изхвърлени във водата. През всичкото това време чувствуваха, а инстинктът им не ги лъжеше, че се движат в правилна посока и че Санто Доминго не бе много далеч. Само че хранителните припаси се свършваха…

От известно време вече те бяха намалили дажбата си вода, докато най-сетне тя бе сведена до… нищо. И така от два дни нямаха с какво да овлажнят гърлата си, а това положение им причиняваше ужасни мъки. Тогава Жан забеляза земя. Лекият вятър ги носеше нататък. Която и да беше тази земя, те щяха да слязат там, защото сигурно можеха да намерят близо до брега някой извор, чиято вода да ги спаси от жажда и смърт. Когато стигнаха обаче, земята се оказа малък остров от твърда скала, по която нямаше никаква растителност и нито капка вода.

И така пътуването продължи. Това се налагаше, ако не искаха да умрат, изсушени и опушени от огненото слънце. То се отдалечаваха със свити сърца, загубили надежда, че ще избягат от този ад, в който бяха влезли по собствено желание.

— Капитане — каза Жан, — мисля, че този път всичко е свършено.

— Не — отговори Лоран, — докато има живот, има и надежда. Да не се чува, че двама флибустери при подобни обстоятелства са изпаднали в отчаяние!

Тези думи окуражиха отново Жан и той продължи да страда безмълвно.