Под кожата ми

Робърт Никълъс Пауъл, вече на седемдесет и осем, изглеждаше и се движеше като мъж поне с десетина години по-млад. Гъста бяла коса обрамчваше привлекателното му лице. Стойката му продължаваше да е изправена, макар да не беше по-висок от метър и осемдесет. Имаше авторитетен вид — присъстващите веднага го забелязваха. Продължаваше да прекарва по цял работен ден — без петък — в офиса си на Уолстрийт, докъдето го караше отдавнашният му шофьор Джош Дамяно.

Днес, вторник, 16 март, Роб реши да се срещне с телевизионния продуцент Лори Моран в дома си в Сейлъм Ридж, а не в офиса си. Към съобщението за причината да го посети тя бе прибавила интригуващо предложение.

— Господин Пауъл, според мен, ако вие, доведената ви дъщеря и приятелките й приемете да се направи възстановка на абсолвентската галавечер, широката публика ще разбере, че е невъзможно някой от вас да е виновен за смъртта на съпругата ви. Бракът ви е бил щастлив. Всичките ви познати го знаят. Доведената ви дъщеря и съпругата ви са били изключително близки. Другите абсолвентки са влизали и излизали от дома на Бетси още от гимназията, а после — след брака ви с нея — винаги сте ги предразполагали да се чувстват добре дошли. Къщата ви е огромна и при толкова гости на събирането е напълно възможно някой натрапник да е останал незабелязан. За никого не са били тайна красивите и скъпи бижута на съпругата ви. Във въпросната вечер е била с изумрудени обици, огърлица и пръстен.

— Таблоидите превърнаха трагедията в скандал — бе отвърнал с горчивина Робърт Пауъл на Лори Моран.

„Е, тя скоро ще пристигне — каза си той. — Така да бъде.“

Седеше зад бюрото в обширния си кабинет на първия етаж. Големи прозорци гледаха към задните градини на имението. Красиви са през пролетта, лятото и началото на есента, помисли си Роб. Когато валеше сняг, голата пуста гледка донякъде се смекчаваше и дори понякога изглеждаше вълшебна, но в мрачен мартенски ден, когато короните на дърветата са оголени, басейнът е покрит, а павилионът в съседство е със спуснати кепенци, дори старателно обгрижваната скъпа екзотична растителност не смекчаваше пустеещия зимен пейзаж.

Роб, потънал в изключително удобния си тапициран стол, се усмихна на себе си — припомни си своя ревниво пазена тайна: беше убеден, че столът и това внушително антично махагоново писалище, покрито от всички страни със сложна дърворезба, придават още по-голям престиж на старателно култивирания от него образ. Започна в деня, когато седемнайсетгодишен напусна Детройт и отиде да следва в „Харвард“ със стипендия. Там разправяше, че майка му е колежански професор, а баща му — инженер. В действителност тя беше кухненска работничка в Мичиганския университет, а той — механик в заводите „Форд“.

Роб пак се усмихна. Този път си припомни как в последния курс си купи книга за маниерите на масата и кутия поизкривени посребрени прибори. Постави си за задача да се научи да използва непознати за него прибори — например ножа за риба — и не миряса, докато не овладя напълно употребата им. Кариерата му в света на финансите започна в „Мерил Линч“ по време на стажа след завършването му. Сега, независимо от някои по-тежки години по пътя, на фондация „Р. Н. Пауъл“ се гледаше като на една от най-добрите и безопасни за инвестиции на Уолстрийт.

Точно в единайсет часа позвъняване на входната врата оповести пристигането на Лори Моран. Роб изправи рамене. Щеше да стане, естествено, когато я въведат в кабинета му, но преди това тя щеше да го види седнал зад писалището. Даде си сметка, че е доста любопитен да се запознаят. Докато говореха по телефона, се затрудни да определи по гласа възрастта й. Тонът й — стегнат и делови при представянето — стана съчувствен, щом заговори за смъртта на Бетси.

След разговора той направи справка за нея в Гугъл. Оказа се вдовица на лекар, застрелян на детска площадка; имаше впечатляваща биография като продуцент. От снимките го гледаше много, много привлекателна жена. Не съм прекалено стар, за да не мога да го оценя, помисли си той заинтригуван.

На вратата се почука и Джейн — неговата икономка от времето, когато се ожени за Бетси — отвори и пристъпи вътре, следвана от Лори Моран.

— Благодаря, Джейн — обади се Роб и преди да се надигне, изчака прислужничката да излезе и да затвори вратата след себе си. — Госпожо Моран — поздрави той.

Протегна ръка към Лори, а после й посочи стол от другата страна на писалището.

Робърт Пауъл нямаше откъде да знае, че Лори си мисли: „Е, стигнах дотук“. По устните й играеше топла усмивка, докато се настаняваше на стола. При влизането й икономката взе палтото й. Лори носеше тъмносин костюм с панталон с деликатни райета, перленобяла блуза и тъмносини кожени ботуши. Единствените й бижута бяха чифт малки перлени обици и златната й сватбена халка. С прическата си — прибрана във френски кок коса — се чувстваше уверено.

След пет минути беше сигурна, че Робърт Пауъл е готов да даде съгласието си предаването да се осъществи, но трябваше да мине поне четвърт час, преди той да го потвърди.