Подводни течения

— Лу, мислите ли, че хората отвън са опасна тълпа? Нищо ли не видяхте? — С пристигането си Болд беше атакуван от пресата. — Повечето от тях ви очакват пред гаражния вход. Пресгрупите са големи. Те всички ще се нахвърлят върху нас, и по-специално върху вас. Имайте предвид това. Противният външен вид не помага. Изглеждате така, сякаш някой ви е прегазил. Чувате ли какво казвам?

— Чувам!

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Да не би да не сте си доспали?

— Фил…

— И така, аз току-що взех решение. Голям натиск упражниха върху нас канцеларията на кмета за смяна на екипа. Сигурен съм, че разбирате. Лично аз считам, че това е глупава идея. Навлязохме дълбоко в работата и плановете са добри; реорганизираме работите, защо трябва да започваме всичко отначало. Това е абсурд. В същото време…

— Разбрах мисълта.

— Правилно. Добре. Дотолкова, доколкото можех да бъда ясен!

— Перфектно!

— И така, какво още, освен да задвижим тези неща? — Шосвиц размаха отново списъка.

— Имаме две момчета, които работят върху това. Ще разговарям с Дафи, а привечер ще се върна в къщата на Крой, за да продължа.

— Капитанът мисли за използване на оня, смахнатия.

— О, боже!

— Той помогна в Калифорния.

— В Калифорния никнат смахнати като гъби след дъжд. Имаше и предимството, че живее там. — Болд правеше аналогия, като мислеше, че Шосвиц би могъл да я разбере.

— Просто ви предупреждавам.

— За бога, не! Борете се докрай, моля ви! Кажете за цирка. Мислите ли за помощ от ФБР?

— Същите правни проблеми съществуват, както преди: докато има нарушения на държавната линия, или нещо подобно, те трябва да останат като съветници.

— Луда система, понякога.

— Може и така да е. Подстрижи се също! — каза Шосвиц.

— За кого става въпрос? — Болд подхвърли саркастично, смятайки, че е забавно. Той знаеше само стари шеги.

— Хей, има ли някой? — Болд почука на отворената врата.

„Влезте, отворено е!“ — беше написано с боя на дървен плакат, който се наблюдаваше от малкия керамичен Чарли Браун върху ъгъла на нейното бюро.

— О! Вие самият! — каза тя.

Дафи Матюс изглеждаше като човешка версия на чистокръвна кентъкска порода: добре охранена, аристократична, природно здрава. Тя притежаваше благоразположението на Светия покровител и очарованието на южно момиче — отличителна черта, наследена заедно с тъмния цвят на кожата от нейната баба по майка, родена и отгледана в Кентъки. Дафи лесно общуваше с хората, с което се обясняваше частично и нейният успех като клиничен психолог и изключително пълен социален алманах.

— Затворете вратата, ако желаете! — добави тя, като забеляза неговия предупреждаващ поглед.

Стана и хвана вратата, преди да се затвори. Те стояха доста близо един до друг и не изглеждаше, че го вижда добре.

Тя попита:

— Какво ще кажете за чаша чай? Видът ви показва, че имате нужда.

Той знаеше по-добре и поиска кафе. Дафи не одобряваше кафето, въпреки че сутрешният й чай съдържаше повече кофеин.

— Да! — каза той. — Без…

— … мляко!

— Да!

— Седнете, моля! Имам нещо от Куантико, което ще ви заинтересува.

— Вие четете чужди мисли! — каза той, когато тя беше вече в коридора и вдигна ръка, показвайки, че е разбрала, и продължи грациозно и уверено към приемната.

Когато погледна по-нататък, Болд забеляза Крамер, седнал зад бюрото и загледан към него с очевидно неодобрение.

Крамер наведе очи и се зае с работата си, но нищо не можеше да се заличи. Неговото изражение беше разбрано от Болд: „Такъв щастлив семеен мъж като вас…“ — се четеше в погледа на Крамер.

— Затвори! — изсъска Болд така, че да бъде чут, без да бъде напълно разбран от минаващата секретарка.

— Псст — бързо отреагира тя. — Същото и на вас! — добави, като погледна учудена назад и забърза нататък.

Той се извини — очевидно не е бил разбран — и се върна към топлия малък офис. Тук се чувстваше приятно.

Имаше разни слухове за Дафи Матюс, както и за всеки, който работеше в полицията. Не беше достатъчно да си полицай, или просто да работиш в управлението на полицията — хората смятаха, че вашите мотиви да станете полицай са тяхна работа, като че ли работите на изборна длъжност. Някои бяха трета генерация полицаи. Други като Болд — колежани — мъже и жени, привлечени в професията чрез курсове или отделни професори. И тук вече хората съчиняваха най-драматични слухове, някои от които евентуално се потвърждаваха, други оставаха неразгадани, а трети се превръщаха в легенди и се разказваха из коридорите дълго след пенсионирането на полицая.

Слуховете за Дафи, които Болд беше слушал, бяха изключително разнообразни. Някой казваше, че нейният интерес към психологията е резултат на нанесен тежък побой на по-малкия й брат от група черни, че той си е отмъстил после, като стрелял и убил един негър. Този слух се оказа неверен при проверка на нейните данни — тя нямаше по-малък брат. Другата мълва — най-жестоката — беше, че Дафи имала любовница лесбийка, която получила удар, след като била зарязана.