Поглед в мрака

— И сега какво? — попита той. — Да викам с надеждата някой да ме чуе? А ти, ти какво ще правиш сега, Тото? — Гласът му беше толкова тих и задъхан от болката, че Тото се сгърби, за да различи думите.

Плъзна поглед към демаркационната линия на барикадите. Градът чакаше в неподвижния въздух, чакаше в страх от неизвестностите на утрешния ден. Тото коленичи до Дрефос. Хрумна му, че лесно може да свали цялата протеза; зачуди се дали Дрефос би издържал отстраняването на това свое механично допълнение.

— Нямаш много време — каза Дрефос с глас, който потрепваше въпреки опитите му да запази самообладание. — Решавай.

— Вече реших — обяви Тото и се изправи. — Мисля, че в известен смисъл ти би одобрил решението ми.

Призори пчелородните войници от заловилия го патрул заведоха Тото при своя водач.

— Какво има? — попита Макзех след като го удостои с кратък поглед. И да беше новата царица на Сзар, нищо във външния й вид не го издаваше. Носеше подсилена с капси кожена кираса над износени прашни дрехи, седеше изгърбена над една маса и разглеждаше съсредоточено карта на града заедно с трима от офицерите си. Позициите на осородните и на бунтовниците бяха отбелязана с плътни и пунктирани линии.

„Време е да преначертаем картата“ — помисли си Тото.

— Този тип се приближи към барикадите — обясни единият от заловилите го войници. — Извикахме му да спре и той се подчини веднага. Не беше въоръжен.

Царицата вдигна отново поглед към него. Беше млада и му напомни за Касзаат — имаше същата форма на лицето и същата орехова на цвят кожа. А и бяха от една раса, разбира се. Очаквал бе да срещне жена от типа на Кимене, с огнен темперамент и вродени качества на водач, но в Макзех нямаше нищо от непоколебимата решителност на Минаската дева. Лицето на сзарианската царица беше изпито от силен страх, страх, че води хората си към гибел. Беше се възкачила на трона внезапно, съсредоточила беше в себе си военните усилия и надеждите на своя народ и се страхуваше.

Имаше вид на човек, който страда от системно недоспиване. Двамата дълго се гледаха с празни погледи.

— Полуроден — отбеляза тя. — Какво друго можеш да ми кажеш за себе си? — После бързо го измери от глава до пети, преди Тото да е отговорил. — Занаятчия от помощната войска — заключи царицата. — Едва ли си дезертьор, особено в навечерието на битка.

Грешеше, разбира се. „Дезертьорите с лопата да ги ринеш в навечерието на битка — помисли си Тото. — Ала не и от войската с по-голям шанс за победа.“

— Какво искаш? — продължи Макзех. — Послание ли носиш? Няма да приема условия, които ще заробят отново града ми. — Гласът й потрепваше едва доловимо, но не личеше някой от сънародниците й да е забелязал. Те вярваха безпрекословно в царицата си и това я измъчваше.

Тото усети как буца затъква гърлото му при тази мисъл. „Тя знае, че народът й няма да издържи дълго.“ Рано или късно пчелородните щяха да приемат условията на Империята, без значение колко сурови са те. Тото предполагаше, че царицата ще е загинала много преди да настъпи този момент.

— Градът ви е свободен — изрече с тих глас той.

— Да, и ще остане такъв, докато сме живи — отвърна Макзех и се извърна настрани.

— Градът ви е свободен — повтори Тото.

Един по един хората в малкия команден щаб на сзарианската войска замлъкнаха. Макзех и офицерите й, пак един по един, обърнаха глави и се втренчиха в него.

— Какво имаш предвид, полуродни? — попита с равен глас царицата.

Тото усети как го побиват тръпки като при треска. Стегна се и облече в думи стореното:

— Осородните са победени. Местният гарнизон, искам да кажа. Не Империята, а само войниците тук.

Някой изпръхтя развеселено, но суровото изражение на Макзех не трепна.

— Това ще да е някакъв номер на Рекеф — каза бавно тя, — макар че не виждам какво се надяват да постигнат с него. Да изгубят от ценното ни време, може би.

— Пратете летящ — предложи Тото. — Над губернаторския дворец. Да лети много високо и да не каца.

— Капан — реши един от офицерите.

— За един съгледвач? — Макзех присви очи, сякаш се надяваше да прозре през лицето на Тото и да види мислите, които се съдържаха в главата му. — Изпратете някой от мухородните. Те най-добре виждат в тъмното.

— Но…

— Моля — каза тя. Мека дума, изречена тихо, която смълча моментално възразилия офицер и го пришпори на бегом да изпълни заповедта на царицата. — Мисля, че си луд — обърна се тя към Тото. — Или си измамник, или си луд.

Той кимна уморено.

— Може и да сте права. — Краката му омекнаха изведнъж и той се свлече на колене. Нещо набираше сила в него, натиск, от който Тото не беше в състояние да се освободи. Побиха го тръпки, догади му се, усети вкус на жлъчка в устата си.

— Болен ли е? — попита някой, друг се развика за лекар.

— Имаше една жена с нас, казваше се Касзаат — изломоти Тото. — От вашия народ. Но умря. — Думите му бяха толкова тихи, че не знаеше дали някой го е чул. — Затова го направих. — Не беше вярно, разбира се, не докрай поне. Част от причините биха били разбираеми единствено за Дрефос.