Поглед в мрака

— Ще стане тази нощ, както обеща. Повече отлагания няма да приема.

„Това било, значи“ — осъзна Уктебри и се смъмри, че не го е проумял по-рано. Съзрял ледената заплаха в очите на Тисамон, Алвдан бе осъзнал по-силно отвсякога своята смъртност. И бе пожелал по-силно отвсякога да се сбъдне мечтата му за вечен живот, с която Уктебри го залъгваше от толкова време, обещавайки му ритуал, който да го избави веднъж и завинаги от тревогите за наследник на трона. Уктебри наистина беше уверил императора, че ще извършат ритуала тази нощ, на годишнината от коронацията му. Дори беше подготвил зала за обещаната церемония — с магически символи по пода, свещи, камбанки и кристали, както и с олтар, разбира се, за жертвоприношението. Всичко това беше фалшификат, заблуда, която да отклони вниманието на Алвдан. Защото ритуалът щеше да се извърши по-рано и със съвсем друга цел.

Бледите ръце на Уктебри стискаха до болка Кутията на сенките в скута му.

Комарородният хвърли поглед вдясно от себе си. Окована за пода и клекнала като домашен любимец, чакаше полуродната дъщеря на Тисамон — допълнителна мотивация, в случай че бащината й решимост се разклати в решаващия момент.

Уктебри погледна към Седа, която седеше между него и императора. Девойката нервничеше. Нейното време — което щеше да е и негово — почти беше настъпило. Всичко беше готово, оставаше само последната съставка — императорска кръв, — а нея Уктебри знаеше къде да намери. С такава кръв по неговите ръце — а следователно и по своите — Седа щеше да премине под негов контрол, тя, както и цялата Империя на осите.

Още не беше решил окончателно накъде да обърне мощта на безчетните имперски армии. Молецородните несъмнено подлежаха на изтребление, защото се бяха постарали да заличат преди много столетия неговата раса, но Уктебри все по-често си мислеше, че преди да се разправи с тях, е добре да даде урок на неверниците от собствения си вид. Щеше да ги измъкне от дупките им, да ги изкара на светло и да ги изправи пред трона. Щеше да им покаже своето творение, своята марионетка, вещицарица Седа, а след това може да обезкърви някои от тях, както са го правели в старите времена. О да, Империята беше узряла за възкресяването на някои обичаи от Вещото време, нововъведения, които едва ли щяха да срещнат съпротива сред един толкова простодушно свиреп и енергичен народ като осородните.

Седналата до него Седа се огледа за пореден път. Даваше си вид на притеснена и изнервена, но вътрешно отмяташе по списък познатите лица.

„Всички са по местата си, поне онези, които виждам оттук.“ Утре заран или щеше да е победила, или да е мъртва, това й беше пределно ясно. Така или иначе, поне щеше да се е отървала от злобата на брат си и от постоянните заплахи на Максин. И да е приключила със заговорите.

Клекнала зад Уктебри, Тиниса не отделяше поглед от Тисамон. Ръцете й бяха вързани, краката — оковани за пода. Втрисаше я, гадеше й се от ужасно предчувствие. „Не искам да виждам това.“

„Но трябва.“ Защото някой трябваше да го види, и то някой, който го познава, който го обича. Каквото и да станеше, трябваше да бъде видяно.

Когато застана пред тях, тълпата се укроти като по команда, седемстотинте осородни зрители затаиха едновременно дъх. И не само заради него, разбира се, а и заради Фелисе, с която се бяха появили едновременно на арената. Тя също беше участвала в подгряващите двубои. Видяла нея, видяла и Тисамон, тълпата бързо бе стигнала до логичното заключение, че двубоят помежду им ще ознаменува кулминацията на игрите.

Бяха й взели сияйната броня, срещу която жилата бяха безсилни. Носеше само платнена превръзка през гърдите и кожени каиши, стегнати през раменете и гърба. Това, както и широки бричове до коленете като на Тисамон. Осородните обичаха кръвта да се лее свободно, раните да се виждат. Фелисе стоеше с гордо вдигната глава, сякаш никога не са я залавяли. И тя, като Тисамон, беше дошла тук по своя воля.

„Не сме затворници, изправени тук с изтеглени за бой остриета. Не, тук и сега, на тази арена, стоят Тисамон и Фелисе такива, каквито и най-яките решетки не могат удържа.“

Мислите му бяха ясни, назатлачени. За пръв път от двайсет години. Точно сега ли трябваше да се отърси от лудостта си! Точно сега ли трябваше да разбере, пред стотици свидетели, че обича Фелисе повече от всичко на света.

Погледна я право в очите. Сблъсъкът на погледите им беше толкова осезаем, че обърка ритъма на стъпките му. Нейният го прободе с нажеженото острие на клокочеща страст.

Не страстна омраза, а страстна любов. „Тя има всички основания да ме мрази.“ Сред тълпа от врагове, миг преди последната си битка, Тисамон ликуваше вътрешно. „Аз съм истински щастливец и благодаря на съдбата.“

Бяха й оставили меча, разбира се — характерното за Федерацията оръжие с дълга дръжка, което се движеше като светлина и сенки в ръцете й. Самият той имаше ръкавицата си с острието, старата дружка, която чувстваше като част от тялото си. Двубоят им щеше да е единствен по рода си, двубой, какъвто имперците не бяха виждали преди.