Поглед в мрака

Кожените каиши на раменете й не бяха за защита, нито имаха декоративна стойност. Осородните бяха измислили този хитроумен начин, за да попречат на гладиаторите да призоват крилете си, но без да затрудняват движенията им. Искаха Фелисе да се бие, но не и да лети.

Той задържа погледа й. Нямаше нужда да казва каквото и да било, нито да поглежда другаде. Тя го разбра и на свой ред само с поглед му даде да разбере с какво може да му съдейства. Стояха един срещу друг на пясъчната арена като противници, но имаха обща цел. Тисамон усети как собственият му ум се освобождава от излишествата, отърсва ги едно по едно, оголва се до необходимото за мисията. Тълпата мълчеше, сякаш и осородните бяха част от общия план. Тишината беше почти заговорническа.

Той изтегли сърпа си назад и нагоре, свободната му ръка бе изпъната напред да парира, тежестта му — прехвърлена върху задния крак. Мечът на Фелисе се повдигна вертикално пред нея под лек ъгъл напред. Острието разполовяваше образа й.

Бяха като танцьори, които чакат да започне музиката, помисли си Тисамон.

Когато Фелисе направи първата вихрена стъпка на танца, Тисамон се люшна, първо наляво, после надясно, острието на меча се спусна към лицето му, той го отблъсна с дланта на свободната си ръка. Сърпът се включи на свой ред в танца. Тисамон не й даде време, замахна към главата й, после към хълбока. Тя се отдалечи с пирует.

Помежду им отново се отвори пролука. Започнаха да се обикалят в кръг, да се дебнат; тълпата полудя като в треска. Толкова удари и всеки смъртоносен сам по себе си, а нито капка кръв. И двамата бяха толкова бързи, толкова сигурни в себе си, че зрителите трябваше сами да разгадават по спомени и със закъснение всеки сблъсък и да се дивят, че дуелистите още са живи.

Тисамон подхвана атака; отпусна докрай юздите на уменията си; изпълни се с чиста радост от равностойния танц — сърпът танцуваше около гарда й, плъзгаше се по стоманената дължина на нейното оръжие, стрелкаше се да захапе очите й, корема й, гърлото й. Най-сетне беше свободен да се развихри в пълна мяра — Фелисе беше достатъчно добра да парира атаките му и дори да ги обръща срещу него, без да пести сили. Опитваше се да го убие. С цената на всичко, впрегнали докрай умения и сила, всеки от тях се опитваше да убие другия с пълното съзнание, че това е невъзможно.

„Безсмъртни ли сме?“ Да, докато траеше този танц на откраднати мигове, те наистина бяха безсмъртни.

Тисамон скъси рязко дистанцията. Тя наклони глава и сърпът остави резка на бузата й. Нейният меч ухапа рамото му. Фелисе се усмихваше; Тисамон осъзна, че също се усмихва; усетили бяха възбудения шепот, ливнал се като вълна през публиката при вида на първата кръв. Разделиха се отново.

Няколко капки от кръвта на Фелисе лъщяха по острието на сърпа. Тисамон вдигна метала към устните си да я вкуси. Тълпата пощуря. Варварският жест на чужденеца ги подпали. Само Фелисе позна целувката.

И разбра всичко докрай.

Нападна го, мечът й разсече широки арки вляво и вдясно от него; той замахна да я прониже в гърдите, тя парира удара с въртеливо движение, което се преля в контраатака, достатъчно силна и целенасочена да разцепи черепа му на две. Той се смъкна на едно коляно и замахна към ребрата й отвън навътре, ала тя скъси стремително дистанцията и вместо със сърпа, Тисамон я поряза с шиповете на подлакътника си. Фелисе хвана меча си с две ръце и го вдигна високо за удар, той се хвърли напред под върха на оръжието, хвана я през кръста със свободната си ръка, регистрира подсъзнателно шока от допира на кожата й в неговата, топла и силна. Мечът й отвори плитка рана на ключицата му, а Тисамон я завъртя със себе си, сърпът му изписа мълниеносни срезове напреко на раменете й, първо лявото, после дясното.

Пусна я и отскочи назад за следващия сблъсък. Едва се удържаше в кожата си. Бе толкова жив! Фелисе приклекна в отбранителна стойка, готова да посрещне атаката му. Той се напрегна за скок.

За един кратък, изгубен миг Тисамон се зачуди дали не е съществувал и друг път за тях двамата, нещо повече от това. Едва ли. „Били сме обречени от самото начало.“ Трагедия без съжаление — един от крайъгълните стълбове на богомолския мироглед. „Накрая ще се окаже, че съм бил богомолкороден за пример.“

Вече тичаше към нея, когато Фелисе разтърси рамене. Каишите, които Тисамон беше срязал преди миг, паднаха и крилете й се появиха от нищото.

Сърпът му още беше изтеглен назад, когато се срещнаха. Тисамон взе меча й, тя го прихвана под мишниците и се оттласна от опесъчената арена.

Не можеше да излети нависоко, разбира се. Но на него му трябваха само два-три метра височина в добавка към инерцията на собствения му скок. Миг по-късно пред изумените погледи на седемстотинте осородни Тисамон стъпи на оградния зид и уби трима войници още преди да е възстановил равновесието си. Междувременно, Фелисе си беше взела меча и двамата започнаха да се бият наистина.