Поглед в мрака

Още пет взрива долетяха иззад него, а той все така не виждаше нищо. Влудяващо беше да не знае какво става, да гадае дали цялата му войска е подложена на унищожение, или пораженията са минимални. Въздухът бързо се изпълни с мъже, които излитаха панически и без ред, за да избягат от прашния облак. Чуваше се припукване на енергийни залпове, прозвуча и басовият глас на един от моторизираните оловомети, които Претер беше включил в начинанието като артилерийско подкрепление. А после генералът най-сетне стигна до хребета на възвишението и проби прашното одеяло.

— Сигурно вече се бият — отбеляза Паропс.

— Кой? А, имаш предвид онова приятелче на Стенуолд със странния прякор. — Балкус се намръщи. Застанал на крепостната стена, той виждаше като на длан бежанския лагер около града, чиито обитатели сарнианците пропускаха през крепостните врати на групички от десетина-петнайсет души. Сарнианските мравкородни бяха притиснати от вилата на двузъба дилема. От една страна, нямаха никакво желание да пускат в града си, особено по време на война, хиляди недоволни, гладни и съмнителни чужденци. От друга, както Паропс беше изтъкнал, онова момче, водното конче, се сражаваше за тях дори в момента, за да забави максимално имперското настъпление, така че сарнианците да приведат в съвършен ред отбранителните си системи. Като всички мравкородни, сарнианците бяха хора прагматични, съзнаваха, че поетите задължения трябва да се спазват, а също и че ако захлопнеха портите си в лицата на хората, които Салма беше взел под крилото си, споменът за това предателство би отровил връзките им с останалия свят за десетилетия напред.

— Наричат го капитан на Равнинската чет, лорда от пущинака — отбеляза Паропс.

— Принцът от пущинака — поправи го Балкус, изричайки с наслаждение чуждоземската дума. — Момчето се справя добре. Дано доживее да се порадва на постигнатото.

Паропс погледна към новата обсадна машина, която издигаха с макара към върха на стената. Беше гигантска балиста за многократна стрелба с два чифта рамене и масивен щит, който я защитаваше отпред и отгоре, само с тесен процеп, през който артилеристът да се прицелва. Оръжие далеч по-ефикасно от големия катапулт на неговата кула в Тарк.

„Ако имахме по-добри занаятчии, дали нямаше да?…“ Ала Тарк беше паднал толкова категорично, че едва ли и най-модерните машини биха могли да го спасят. А и историята на града им не предполагаше наличието на по-добра техника — вековна изолация и търговски връзки повече с Паешките земи и скорпионородните от Ръбатата пустиня, отколкото с останалата част от Равнините. Модерното си въоръжение Сарн дължеше на сътрудничеството с бръмбарородните. Тукашните мравкородни бяха загърбили част от наследството си, за да отворят място на бръмбарските занаятчии и техните чуждоземски идеи. Повече чужденци по улиците, повече новаторски идеи в колективното съзнание на града. И никакви роби. „Никакви роби!“ Макар че лично той рядко беше прибягвал до услугите им, все още не можеше да проумее как е възможно такъв голям град да функционира без помощта на робския труд. „Как изобщо се справят без тях?“

Освен бежанците на Салма, пред града се трупаха и новопристигнали от севера. Повечето още не бяха помолили да ги пуснат в Сарн, ала решаха ли да влязат, сигурно нямаше и да питат за разрешение — щяха да прелетят през крепостните стени и да подложат на изпитание новата въздушна отбрана на града. Доста време беше отнело на така наречената Древна съобщност да събере силите си и още повече, поне според слуховете, да реши колко точно да изпрати. Балкус се беше пошегувал, че нямало да се изненада, ако някоя сутрин пред портите на Сарн пристигнел самотен богомолкороден воин с твърдението, че той е армията на Нетион.

Богомолкородните бяха пословично недружелюбни хора и макар че мъже и жени от Етерион нерядко се наемаха на работа в Сарн, Нетион беше най-изолираната и затворена в себе си общност в целите Равнини. Въпреки това накрая все пак бяха дошли и продължаваха да пристигат. Дошли бяха с обичайната си пренебрежителна арогантност, поединично или на групички от по двама и трима, после на по-големи групи от десетина или двайсет, докато пред града не се оформи рехав лагер от стотици богомолкородни воини, които постоянно се местеха и бройката им трудно можеше да се установи. Продължаваха да пристигат и никой не знаеше — навярно дори стариците, които ги предвождаха — колко ще се съберат накрая.

С тях бяха дошли и молецородни, по-малко на брой от богомолкородните, но все пак неколкостотин сивокожи и белооки мъже и жени вече чакаха пред портите на Сарн. И не само закачулени учени и откачалки при това — молецородните от Доракс бяха дошли екипирани като за война, с доспехи от подплатена кожа, с лъкове и ножове, но най-вече с крилете си и със силното си зрение, за което мракът не беше пречка. Новите възможности, които се откриваха благодарение на тях, буквално бяха взривили царския двор на Сарн с новаторски идеи.