Поглед в мрака

Колкото до укрепленията и окопите напред, Претер можеше да заложи чина си, че са празни. От самото начало знаеше, че е попаднал в капан, но едва сега разбираше механизма му.

Двете отделения тежки пехотинци се връщаха на бегом и той им извика да се строят в редици пред него.

— Генерале, въздушните… — започна един от офицерите.

Претер хвърли поглед към леките отряди, които още се сражаваха в края на гората. Сметнал бе, че врагът там ще се оттегли веднага щом стане ясно, че имперската армия е захапала стръвта, но изглежда, беше сгрешил и в това. Предводителят им явно притежаваше равни количества лукавство и безразсъдна смелост, качества, които биха били достойни за възхищение у един имперски генерал, но които трябваше да бъдат смазани по най-бързия начин у един враг на Империята.

Зад него земята под краката на пехотата внезапно изригна. Бръмбарът на Претер политна напред, после се изправи на крака и заразмахва лудешки антените си. Претер се хвана здраво за високото седло и огледа небето за гранатчици. Не видя нито един.

До ушите му стигна кухият трясък на оловомет, отдалече. Валма дим се издигнаха над билото на един от залесените хълмове в съседство.

Артилерия? Собствените му оловомети вече се завъртаха към дима, инженерите трескаво изчисляваха ъгъла и разстоянието.

И точно тогава врагът се появи — изникна от билото на неговия хълм, по земя и по въздух. Претер преглътна през сухо гърло. Прииждаха на бегом, истинска сбирщина от форми и размери — бронирани мравкородни войници, богомолски стрелци и мечоносци, паяци, бръмбари и скорпиони, минаски бойни бръмбари, тромави конощипородни. Утайката на Равнините и на Империята, мръсна пяна от гневни мъже и жени, която заплашваше да удави позициите на осородните.

Макар съзнанието му да се клатушкаше между нерешителност и страх, очите му подаваха информация за числеността на врага. Две хиляди, може би три… и много от тях носеха плячкосани имперски доспехи и оръжие. „Нима стигнахме толкова далеч, само за да въоръжим всеки негодник в Равнините?“

— Копия в земята! — изкрещя той и поведе кавалерията си между каретата на пехотата. — Някой да повика въздушни от другия фланг. Трябват ни тук! Основната атака е насочена тук! — „Уведомете Малкан“ — понечи да каже, но последната заповед си остана неизречена. Нямаше да я изрече дори заради живота на всички войници, които щяха да погинат тук. Нямаше да смири гордостта си дотам, че да поиска помощ от Малкан.

Като цяло неговата войска надвишаваше вражеската с десет към едно, ала тук и сега съотношението, уви, не беше такова.

Тя, позната преди като Скръб в окови, а сега като Драгоценната на водните кончета, гледаше как летящите воини на Салма се гмурват отново в прашния облак. Празните й бели очи следваха полета им и тя се питаше колцина ли ще загубят днес. Мразеше сраженията. Мразеше войната.

Обичаше Салма, който я беше намерил в самата паст на имперската армия. Именно затова се беше нарекла Драгоценната на водните кончета, след като беше носила името Скръб в окови, а после за кратко и Радостта на Ааген. Салма също не обичаше войната и това бе едно от нещата, които Драгоценна най-много ценеше у него. Може би не я мразеше колкото нея, но не я обичаше, не изпитваше варварска наслада от масовите убийства. Свирепата атака, която предвождаше сега, беше продиктувана от любовта му към нея и от любовта, която един принц изпитва към поданиците си. В Сарн се бяха приютили хиляди хора, които разчитаха да ги защити, и тази битка беше цената — тази и всички други битки, които предстояха.

Салма кацна недалеч и се озърна. Тя хукна към него с развята роба. Усмивката, с която я посрещна, я стопли като слънцето.

— Време е да се оттеглите, Салма — каза му тя. — Армията на осите, всичките им други войници сигурно вече идват насам.

— Точно в това искам да се уверя.

През цялото време войници от парцаливата армия на Салма тичаха насам-натам — прибираха ранените или отстъпваха от други стълкновения. Салма местеше поглед по тях, докато не видя отряд конна кавалерия, който се приближаваше в галоп.

— Фалмес! — извика той. Минаският боен бръмбар дръпна рязко юздите и конят му се хлъзна по песъчливия терен.

— Генерале! — поздрави го минасецът. Титлата беше имперска и Салма не я харесваше, но хората му го възприемаха като свой генерал и той нищо не можеше да направи по въпроса.

— Къде е основната им сила в момента? — попита той.

— Гончетата направиха каквото им беше по силите — докладва Фалмес. Конят му беше потен и дишаше тежко, забеляза Драгоценна.

— Изтеглили сме се, така ли?

— Почти пробихме фронта им, между другото. Но иначе, да, изтеглихме се. — Гончетата бяха отряди, чиято задача бе да създадат у врага грешното впечатление, че далечният фланг на имперската армия е основната цел на атаката. Инструктирани бяха да внесат максимален хаос. Истинският щурм щеше да удари противоположния край на напредващата войска.

— Трябва да довършим работата си тук. Какво става? — попита Салма.

— По-добре виж сам — отвърна Фалмес. — Остана само една групичка, но не отстъпва.

— Покажи ми.