Поглед в мрака

Не, не, не така. Нямаше да се откаже от света и да приеме тази сива смърт в смъртта. „Имам работа за вършене“ — каза си.

Той се изправи, разгъна се, извлече материята на тялото си от тръните, чворестите дървета и изпаряващия се мрак.

„Не съм приключил.“

Сега всичко му беше ясно. Едно нещо беше оставил недовършено и нямаше кой друг да го свърши. Оголи зъби срещу пъплещата пустота.

„Трябва да има някакъв изход.“ Разпадащият се свят на Даракион му нашепваше, че изход няма, но той не беше човек, който спазва чуждите правила. Хукна от дърво на дърво, все по-бързо, в стесняваща се спирала, в един смаляващ се свят с излиняващи краища. „Няма да се откажа. Няма да се предам. Не съм приключил. Това не е краят.“

И после, накрая, когато светът се беше свил до няколко разкрача, той го намери.

Ритуалът, Даракион, всичките древни магии, разкъсани и насъскани срещу студения свят на Умелите… те още бяха тук. Живееха в него, нищо че той беше мъртъв, и…

И не беше сам. Долови далечния зов на сродна сила. Някъде навън, в света на живите, имаше друг… Ако само успееше да намери пътя…

Пресегна се към тази тъничка нишка, слабото ехо на даракионската мощ в света.

А сетне настана тишина — Кутията на сенките беше унищожена, Даракион пустееше, изтерзаните му пленници бяха свободни.

Ала той беше избягал, преди мъглата да погълне всичко, издърпал се беше педя след педя в света на живите.

„Не съм приключил.“

Имаше работа за вършене.