Поглед в мрака

Държеше нещо в ръцете си, някакви метални значки, и чак когато ги погледна втори път, Стенуолд позна пресечените с меч кръгове. Брошки на оръжемайстор. Едната беше нейната, другата… Другата беше значката, която Тисамон не смяташе, че е достоен да носи повече, и която беше оставил в Колегиум. Посланието беше ясно.

Сякаш в продължение на десетници беше сдържал дъха си в предчувствие за този момент. Неща непотвърдени, но отдавна предчувствани, сега легнаха по местата си и мозайката се нареди. „Мъртъв е, значи“ — помисли си изтръпнал Стенуолд, а после съобрази, че от малката група наивници, тръгнала да се бори с Империята преди толкова много години, само той е оцелял. Мариус и Атриса бяха загинали отдавна, Неро и Тисамон — наскоро, и само той беше още жив, само той щеше да види как делото им се увенчава с успех, пък бил той и половинчат.

— Благодаря ти — каза на Талрик. Зад него Тиниса и Че се прегръщаха като истински сестри след дълга раздяла.

Осородният сви рамене.

— Никой никога не би го повярвал, но когато действам по свое усмотрение, аз всъщност съм почтен човек.

— Как са нещата в Империята… в онова, което е останало от нея? — попита Стенуолд и поведе Талрик към мястото на официалното посрещане, където чакаха чуждестранните гости и членовете на Събранието.

— Имаме напредък — отговори Талрик. — Седа и нейните съветници успяха да убедят почти половината Империя, че една императрица може да управлява не по-зле от един император. Централните градове остават лоялни. Южните територии са в хаос — там има маса генерали, губернатори и полковници, всеки от които иска да управлява света. Връщаме си провинциите една по една. Не знам какво си чул за западните територии…

— Чух достатъчно, за да знам, че вече не са част от Империята.

Това накара Талрик да се усмихне.

— Доста работа отворихме на картографите, нали? Мина, Сзар и Мейнис измислиха онази глупост със Съюза на трите града.

— А Хелерон е обявил независимост, така се чува тук… Без да прекъсва близките си търговски отношения с Империята, разбира се — добави саркастично Стенуолд.

— Там парица е царица — кимна Талрик. — Но когато отново погледнем на запад, всичко това ще е без значение.

— Мислиш, че ще се стигне до това? — попита умърлушено Стенуолд.

Талрик спря на място.

— След броени минути ще ми се наложи да надяна маската на дипломат и да говоря приятни лъжи на хората. Стенуолд, ти знаеш, че отново ще има война между Империята и Равнините. Днес ние ще сложим имената си под пакта за примирие, така наречения Златен договор, и всички ще се радват, но всеки, който положи подписа си, ще знае, че пише върху вода и че вълничките скоро ще се разнесат безследно. Примирието е удобно и за двете страни, но само докато едната или другата не се подготви за нова война. Ще ми се да вярвам, че това няма да се случи, докато ти и аз сме живи.

Стенуолд го погледна и кимна отсечено.

— За това ти вярвам. Или съм те преценил грешно?

Талрик поклати глава.

— Не мисля.

След тези последни думи Стенуолд избърза напред към официалната делегация по посрещането, а Талрик и свитата му изчакаха да бъдат представени според изискванията на протокола. Онзи, който беше решил мирът да се подпише извън стените на Колегиум, не беше предвидил силния вятър и хората бързаха да затиснат с камъни важните документи.

— Талрик? — Беше се приближила към него колебливо, предпазливо почти. Отношенията им бяха преминали през различни етапи — на похитител и отвлечена, на другари по пленничество, на врагове несъмнено, на нещо като приятели дори.

— Челядинка Трудан. — Той я погледна със странна усмивка и задържа погледа й, а тя внезапно се запита дали и в неговата глава не се върти въпросът: „Какво ако?…“ Какво би станало, ако живееха в свят без императрици и войни.

— Дължа ти много — каза тя. — Но това само изравнява резултата, защото ти си ми длъжник от по-рано. Е, почти го изравнява. Направих сметка и излезе, че моят дълг надвишава твоя, макар и с малко. Ти направи страшно много в края на краищата. За Мина.

Осъзна, че се кани да изтърси някой лекомислен коментар, да махне с ръка, да омаловажи стореното, ала нещо пресуши думите в устата му и той замълча, само продължи да я гледа тъжно в очите. Беше й казвал, че има осородна съпруга, сега имперският закон му беше натрапил още една, а и като цяло осородните, изглежда, се събираха само за удобство и с цел да продължат рода. Въпреки това в очите му се четеше съжаление, съжаление и топлота от един човек, който беше твърде прагматичен, за да съобразява действията си с подобни дреболии.

Тя го прегърна несръчно, усети студената броня и побърза да го пусне.

— Благодаря ти — каза Че, после тръгнаха напред. Договорите чакаха да бъдат подписани, историята — да бъде написана.

Собственикът на работилницата се мушна обратно в стаята под скосения таван. Мансардната стаичка беше малка, а след като внесоха машините, съвсем отесня.