Поглед в мрака

— Само това мога да ти отделя — обясни той на сериозния млад мъж, който вървеше след него. — Ако се справиш добре, може да ти измисля нещо по-голямо. Ако ми загубиш времето обаче, ще съжаляваш, разбрахме ли се? — Изражението му лъхаше на подозрителност и неприязън, но от предразсъдъци нямаше и следа. Защото и той беше полуроден като Тото.

Часме беше град на полуродни. Тото никога не беше виждал толкова полуродни на едно място — до вчера, когато пристигна тук. Всеки втори беше със смесена кръв — мравешка и пчелна, паешка и на водно конче, на соларнийски боен бръмбар и муха, както и вторични коктейли от всякакъв вид. Тук човек като Тото се сливаше с тълпата.

Е, забелязал бе, че повечето са роби, слуги или работници в множеството фабрики. Ала нямаше общо правило, което да обрича хората със смесена кръв на нискоквалифициран труд. Часме беше гъвкав град, а не закостенял като градовете в Империята и Равнините.

Работилничката в мансардата надхвърли очакванията му. Часме беше малко средище на цивилизацията на един иначе варварски бряг, захранвано от нуждата на Принцеп Изгнана да поддържа въздушните и военноморските си сили на равна нога с конкуренцията от Соларно. Следователно градът беше като неочакван дар от съдбата, удобно провинциално прибежище за един занаятчия, който иска да работи.

— Гледай да ми покажеш нещо до края на месеца — предупреди го собственикът. — Инак изхвърчаш на улицата.

— Ще ви покажа още сега — каза Тото. — Като един вид предплата. Само ми донесете чучело или каквото използвате тук.

Мъжът го изгледа с присвити очи. Самият той беше с толкова омесен произход, че отделните съставки бяха неразличими. Накрая махна на един от робите си, който след няколко изпълнени с неудобство минути се върна с кожено чучело на стойка, цялото в кръпки и разрези.

Тото му посочи къде да го остави, свали от рамото си последния прототип и натисна няколко пъти лоста, за да нагнети въздуха в батерията. Този екземпляр използваше за демонстрации — беше твърде деликатен за бойното поле, но достатъчно зрелищен, за да вземе ума на публиката.

— Представям ви бъдещето — обяви той и изпразни щраколъка в чучелото, раздробявайки всичко над кръста, включително и дървената подпора.

Собственикът на работилницата мълча дълго. Сигурно брои парите наум, помисли си Тото. Тук предприятията бяха малки, печалбите — скромни, но скоро дейността им щеше да надскочи границите на Часме. Скоро тук, в мърлявия Часме, щеше да има революция. Прогресът, препънал се в края на имперската война, щеше да поднови похода си тук.

— Е, аз да те оставя да си работиш — рече собственикът почти с благоговение и се обърна да си ходи. Ала бързо отскочи встрани, когато спътникът на Тото с дълга роба и качулка влезе в мансардата.

— Това ще свърши работа като за начало — каза му Тото. — Материали и работна ръка също има в изобилие. Мислех първо да довършим ръката ти, а после…

Дрефос подръпна с една ръка качулката си.

— А после бъдещето — предложи той. — А после света.

То се разбуди между дърветата, осъзна себе си, опозна агонията на едно съществуване, пронизано от тръни и шипки.

„Къде?…“

Наоколо му гората беше разкривена и тъмна, всяко дърво бе болно и умиращо без край, умиращо, но никога мъртво. То позна мястото веднага, по инстинкт. Това място не можеше да се сбърка.

Даракион.

Ала това не беше истинският Даракион, призрачният лес източно от Хелерон, който от векове беше плашило за по-разумните пътници и смърт за по-неразумните. Истинският Даракион беше осиротял, отколешните му призраци се бяха стопили в пролуките между изтерзаните му дървеса, а слънцето си пробиваше път през тежкия му балдахин. Петвековното проклятие, застигнало го заради надменността на група магьосници, сега беше вдигнато.

Значи оставаше само едно място, разбра то. То беше докосвало Даракион. Беше участвало във велик ритуал. То беше вътре в Кутията на сенките.

Сетивата се връщаха, а с тях и ехото на спомени. То… не, той плъзна поглед наоколо си. По границата на дърветата се беше надигнала мъгла, която бързо пълзеше навътре. Навсякъде по пътя й шипките се сгърчваха, дърветата губеха ясните си очертания и се стопяваха без следа.

Кутията на сенките беше унищожена. Възелът, с който бележеше доскоро вътъка на света, беше развързан. А миниатюрният свят наоколо му се разпадаше и скоро щеше да изчезне заедно с него.

За един проточил се миг, докато гледаше как сивотата наближава, той не можа да се сети защо това би трябвало да го тревожи. Животът не го беше дарявал с много радости, особено към края си, така че защо да възразява срещу угасването му? Дърво след дърво, сърцето на Даракион отмираше, а той, последният наследник на силата му, наблюдаваше това с безразличие.

Животът му беше странен и пълен с насилие, живял бе в постоянно противоборство със собствените си хора, които не проумяваха амбицията, тласкаща го напред. Защо да не се откаже сега, защо просто не вдигне ръце?

А после си спомни. Отломки от живота му го приковаха като кинжали и той разбра, че не може да се откаже.

Не.