Поглед в мрака

— Казвам ти всъщност, че Колегиум е пълен със сръчни занаятчии — подчерта бръмбарородната. — Всеки от тях би дал мило и драго да работи с теб. Ти ще получиш летало по свой вкус, а те ще си спестят години на проби и грешки. Ние, бръмбарите, не сме летци. Имаме голяма нужда от знанията, които ти можеш да ни дадеш. — И тогава изведнъж й хрумна още нещо. — Знаеш ли от какво друго се нуждаем? От пилоти. В Колегиум се стичат хора от целите Равнини да се учат.

Мухородната изведнъж се притесни.

— Да преподавам? Не мисля, че…

— Кой би се справил по-добре от теб? — настоя Че. — Поне си помисли. Чичо Стен може да ти уреди преподавателско място в Академията. Ще те посрещнат с отворени обятия, гарантирам ти, даже ще създадат нова длъжност специално за теб. Хайде, помисли си, става ли?

Мухородната още се колебаеше, но безразличието й се беше пропукало и в пролуките прозираше нещо от старата Таки, онази, която Че помнеше от Соларно.

— Още нещо — добави Че. — Мисля, че е време да направиш дебюта си като посланик. Така де, посланиците си имат задължения.

— О?

— Очакваме… скоро трябва да пристигне един специален гост. Въздушният му кораб вече пътува насам, очакваме го всеки момент. Щом си тук от името на Соларно, редно е да се срещнеш с него.

Въздушният кораб маневрираше бавно и тежко над колегиумското летище. Вдигнала поглед към него, Таки с мъка сдържаше подтика си да хукне към своя фикс, да го издигне във въздуха и да влезе в сражение. По някакъв каприз на съдбата и логистиката този кораб беше точно същият като транспортния дирижабъл, който тя помнеше съвсем ясно, чак до четирите раирани ортоптера, прикрепени на понтони под търбуха му. Сигурно беше нормално един важен осороден пратеник да избере транспорта си, воден от съображения за сигурност, но все пак…

На самото летище посрещачите се брояха на пръсти и всички бяха от личната свита на Стенуолд. Големците на Колегиум, Сарн, Селдис и Древната съобщност се бяха сбрали по-близо до града с все почетната си стража, знамената и духовата музика. Тук бяха само Стенуолд и малцината, които бяха извървели пътя с него, но не само пътя до летището — а именно Ариана, Че, Балкус, Спера, Паропс от Тарк, Таки.

„Ветераните — помисли си Че. — Оцелелите.“ Мнозина други бяха заслужили мястото си тук. Знаеше, че същата мисъл терзае и спътниците й.

Имперският въздушен кораб най-сетне се спусна достатъчно ниско, за да го поеме летищният екипаж. Механиците се втурнаха да избутат стълбата на колелца; люкът се отвори. От това разстояние подробности не се различаваха, мъжът можеше да е всеки осороден с поръбена в златно черна роба, облечена върху броня от стоманени ивици.

Шестима осородни понечиха да слязат от кораба. Очевидно имаха желание да запазят строя и подобаващата си военна осанка по стръмните стъпала на подвижната стълба, но не успяха да го сторят. Накрая водачът им изгуби търпение, разпери криле и кацна без много церемонии на земята. Другите, неспособни да полетят заради тежките си брони, се сбутаха комично да го настигнат.

Стенуолд пристъпи напред, доволен, че е станало така, за да може да си открадне няколко минутки, преди тежката бюрократична машина на Колегиум да поеме нещата в свои ръце.

— Добре дошъл в Колегиум — поздрави той. — Как да те наричам? Регент… или генерал?

— Официалната ми титла е регент-генерал — отвърна осородният, — но ти можеш да ми викаш Талрик, защото от твоята уста титлите и без това не значат много. — Обърна се към един от спътниците си: — Майор Ааген, нека мъжете се строят. Поканете пътника да слезе.

Талрик изглежда по-стар, помисли си Стенуолд и се зачуди кое го е състарило — дали фактът, че е бил затворник на собствените си хора, или че императрицата го е избрала за свой консорт.

— Ааген ще бъде нашият имперски посланик в Колегиум, поне докато има нужда от такъв — обясни Талрик. — Избрах го по две причини. Първо, Ааген разбира от машини и може би ще разбере и вас, бръмбарородните. Второ, той е почтен човек. От известно време експериментирам с доверието. Още не знам дали този подход ще ми допадне, но засега залагам на него.

— Значи смяташ, че има място за доверие?

Талрик сви рамене.

— Едва ли, откровено казано. — Погледна назад към въздушния кораб и към Ааген, който се връщаше със…

Стенуолд усети как сърцето му спира, едновременно с това чу писъка на Че, вик на изненада и искрена радост. Погледна към Талрик и видя същото непроницаемо изражение, което помнеше от затворническото битие на осородния в Колегиум.

После се затича напред да посрещне жената и я притисна в прегръдките си.

— Мислехме, че си загинала — изграчи хрипливо той. — Не знаехме нищо за теб. Мислехме, че си мъртва, Тиниса! Къде беше, да опустее дано!

Тя трепереше цялата, заровила лице в рамото му, и Стенуолд разбра, че отчаяно се опитва да каже нещо, но сълзите и хлиповете я давят и спират думите. Отдалечи я на ръка разстояние от себе си, но тя така и не го погледна в очите. Накрая все пак успя да изрече през сълзи:

— Съжалявам, Стенуолд. Не можах да го спася.