Покани ме да вляза

На масата за шестима в ъгъла до вратата са седнали Лаке, Морган, Лари и Йоке. Йоке и Лаке обсъждат кои видове риба виреят и в сладки, и в солени води. Лари чете вечерния вестник, а Морган си клати крака и потропва в такт с нещо различно от китайската музика, която звучи приглушено откъм невидимите тонколони.

На масата пред тях са наченатите им халби. На стената над бара висят портретите им.

Собственикът на ресторанта бил принуден да избяга от Китай във връзка с културната революция — заради сатиричните си карикатури на властимащите. Затова пък сега прилага уменията си върху редовните клиенти. На стената висят дванайсет дружески шаржа, направени с туш.

Старчетата. И Виргиния. Мъжките физиономии са в едър план и с акцент върху отделни черти.

Набръчкано лице с хлътнали бузи и огромни клепнали уши — Лари е като симпатичен, но изгладнял слон.

Грубите сключени вежди на Йоке са превърнати в розови храсти, в които е кацнала пойна птичка — вероятно славей.

Заради стила си Морган е дарен с някои черти на късния Елвис. Солидни бакенбарди и поглед тип hunka-hunka burnin’ love, бейби. Главата е забита върху малко телце с китара в поза Елвис. Морган е по-доволен от шаржа, отколкото би си признал.

Лаке изглежда най-угрижен. Очите са уголемени, изпълнени със страдание. От устата му стърчи цигара, а пушекът й се е скупчил в дъждовен облак над главата му.

Виргиния е единствената, нарисувана в цял ръст. Във вечерна рокля, грейнала като звезда с лъскави пайети, тя стои с разперени ръце, обкръжена от стадо прасета, които я зяпат в недоумение. По нейна молба собственикът й направи още един такъв шарж, абсолютно същия, за да си го има вкъщи.

Има и други. Някои не са от тайфата. Други вече не идват. Трети не са между живите.

Чарли падна на стълбите във входа си една вечер на прибиране от ресторанта. Разби си черепа на мозаечния под. Краставицата си докара цироза на черния дроб и умря от кръвоизлив в гърлото. Една вечер, няколко седмици преди да си отиде, вдигна ризата си и им показа червена паяжина от кръвоносни съдове, които се разклоняваха от пъпа му. „Адски скъпа татуировка“, беше им казал, а скоро след това умря. Почетоха паметта му, като сложиха портрета му на масата и цяла вечер вдигаха наздравици с него.

Карлсон не е нарисуван.

Тази петъчна вечер ще им бъде последна заедно. Утре един от тях ще си отиде завинаги. Ще се превърне в поредната рисунка, която виси на стената просто за спомен. И вече нищо няма да е същото.

Лари остави вестника, сложи очилата си на масата и отпи глътка бира.

— Ах, по дяволите! Какъв ли болен мозък е подобен човек?

Показа им статията със заглавие ДЕЦАТА СА В ШОК и снимка от училището във Велингбю, а на по-малка снимка се виждаше мъж на средна възраст. Морган хвърли поглед към вестника, посочи го.

— Този ли е убиецът?

— Не, това е директорът на училището.

— Ама изглежда като убиец. Типичен убиец.

Йоке посегна за вестника.

— Може ли да погледна…

Лари му го подаде и той го задържа на една ръка разстояние от очите си, вгледа се в снимката.

— На мен пък ми прилича на някакъв консерватор.

Морган кимна.

— Нали и аз това казвам.

Йоке обърна вестника към Лаке, за да види и той снимката.

— Какво ще кажеш?

Лаке я погледна без никакво желание.

— Не, не знам. Тръпки ме побиват от такива работи.

Лари дъхна върху очилата си и ги избърса в ризата си.

— Ще го пипнат. Няма да се измъкне след такова нещо.

Морган барабанеше с пръсти по масата, посегна за вестника.

— Какво стана с „Арсенал“?

Лари и Морган се впуснаха да обсъждат слабия английски футбол в момента. Йоке и Лаке пиеха мълчаливо бирите си и запалиха по цигара. После Йоке поде темата за треската, как щяла да изчезне от Балтийско море. Вечерта продължи в същия дух.

Карлсон така и не се появи, но към десет часа влезе някакъв мъж, когото никой от тях не познаваше. На този етап разговорът се бе оживил и те не забелязаха новодошлия, преди да седне на маса в другия край на помещението.

Йоке се наведе към Лари.

— Какъв е този?

Лари му хвърли дискретен поглед, поклати глава.

— Не знам.

Новият си поръча голямо уиски и го удари набързо, поръча второ. Морган подсвирна.

— Глей к’во става.

Онзи сякаш не осъзнаваше, че го наблюдават. Просто си седеше кротко на масата и се взираше в ръцете си; имаше такъв вид, сякаш цялата гадост на света тежи на раменете му. Гаврътна бързо и второто уиски и поръча още едно.

Келнерът се наведе към него и каза нещо. Мъжът бръкна в джоба си и му показа няколко банкноти. Келнерът направи жест, сякаш изобщо не е имал предвид това, макар че, разбира се, беше имал предвид точно това, и отиде да изпълни поръчката.

Не ги изненада, че бе поставена под въпрос платежоспособността на мъжа. Дрехите му бяха измачкани и омърляни, сякаш бе спал с тях на непредвидено за целта място. Малкото коса около оплешивялото теме не беше подстригана и висеше над ушите му. На лицето му се открояваха големият червен нос и издадената брадичка. Помежду им мърдаха малки пълни устни, сякаш човекът си говореше сам. Той изобщо не реагира при сервирането на поредното уиски.