Покани ме да вляза

„По-добре момче за всичко в канала, отколкото всичкия хуй в анала“, „Животът е прекрасен с разголен задник“, както и много телефонни номера, на които да позвъниш, ако имаш извънредни желания. Някои от тях бяха с имена, при това вероятно истински. Не просто шегички за чужда сметка.

Е, искаше да види — видя. Сега да се маха. Не се знае какво може да щукне на онзи с коженото яке. Стана, изпика се в тоалетната чиния, пак седна. Защо се изпика? Нямаше особена нужда. Но знаеше защо.

За всеки случай.

Външната врата се отвори. Той притаи дъх. Дълбоко в себе си се надяваше да е полицай. Едър полицай, който да срита вратата на кабинката и да го пребие с палката, преди да го арестува.

Пошепване, меки стъпки, тихо почукване по вратата.

— Да?

Повторно почукване. Той преглътна заседналата в гърлото му слюнка и отключи.

Отвън стоеше момче на единайсет-дванайсет години. Руса коса, овално лице. Тънки устни и големи сини очи с безизразен поглед. Червено зимно яке, което му беше голямо. Зад него стоеше другото момче с коженото яке. Показа му пет пръста.

— Петстотин. — Произнесе го с ужасен акцент.

Хокан кимна, големият леко побутна малкия в кабинката и затвори вратата. Петстотин не беше ли страшно скъпо? Не че имаше значение, но…

Погледна момчето, което беше купил. Наел. Дали не взема някакви наркотици? Най-вероятно. Очите му гледаха разсеяно, разфокусирано. Стоеше до вратата на половин метър пред него. Беше толкова нисичко, че не се налагаше Хокан да вдигне глава, за да го погледне в очите.

— Hello.

Момчето не отвърна, а само поклати глава, посочи към слабините му и направи знак с пръст: разкопчай ципа. Той го изпълни. Момчето въздъхна, направи пак знак с пръст: извади го.

Бузите му пламнаха, докато изпълняваше указанията на момчето. Именно. Той му се подчинява. Не прави нищо по своя воля. Не той го прави. Късият му пенис не беше еректирал и увисна до седалката на тоалетната. Той леко потръпна, когато главичката докосна студената повърхност.

Примижа, опита се да преобрази чертите на момчето, та да заприлича на неговата любов. Не стана. Възлюбленото му създание беше прекрасно. Не като това момче, дето сега бе коленичило и привело глава към слабините му.

Устата.

Нещо не беше наред с устата му. Подпря с ръка челото му, преди момчето да го беше докоснало с устни.

— Устата ти?

Момчето поклати глава и притисна с чело дланта му, за да си свърши работата. Но за Хокан вече не беше възможно. Беше чувал да се говори за такива неща.

Дръпна с палец горната му устна и я повдигна. Момчето нямаше зъби. Някой му беше извадил или избил зъбите, за да го направи по-добър в работата. Момчето се изправи, якето му изшумоля, когато скръсти ръце на гърдите си. Хокан си прибра члена, вдигна ципа, забил поглед в пода.

Не по този начин. Никога.

Забеляза някакво движение. Протегната ръка. Разперени пръсти. Петстотин.

Извади от джоба си навитите банкноти и ги подаде на момчето. То махна ластика, прокара показалец по ръбчетата на банкнотите, пак сложи ластика и протегна ръката с парите.

— Защо?

— Защото… устата ти. Може да си направиш нови зъби.

И момчето се усмихна. Не че грейна от щастие, но ъгълчетата на устните му леко мръднаха. Може би просто се смееше на глупостта на Хокан. То помисли, после изтегли една хилядарка от рулото и я прибра във външния си джоб. Останалото мушна във вътрешния. Хокан кимна.

Момчето отключи вратата, поколеба се. После се обърна към него, погали го по бузата.

— Бъгодаря.

Хокан сложи ръка върху неговата, притисна я до бузата си, притвори очи. Ако можеше някой…

— Прости ми.

— Да.

Момчето дръпна ръката си. Хокан още усещаше топлината й на бузата си, когато вратата се затвори зад него. Остана да седи на тоалетната чиния, зяпнал нещо написано на касата на вратата.

КОЙТО И ДА СИ ТИ. ОБИЧАМ ТЕ.

Точно под него друг беше написал:

ИСКАШ ЛИ КУР?

Топлината отдавна се беше изпарила от бузата му, когато стигна до метростанцията и купи вечерния вестник с последните си крони. Четири страници бяха посветени на убийството. Дори имаше снимка на долчинката, където го беше извършил. Беше пълна със запалени свещи, цветя. Погледна снимката и не почувства нищо особено.

Само да знаехте. Простете ми, но само да знаехте!

* * *

На връщане от училище Оскар спря под двата прозореца на нейния апартамент. По-близкият се намираше само на два метра от неговия прозорец. Щорите бяха спуснати, а прозорците — светлосиви правоъгълници на фона на тъмносивия бетон. Стори му се съмнително. Вероятно бяха някакво… особено семейство.

Наркомани.

Оскар се огледа, после влезе във входа и провери имената. Пет фамилии, подредени грижливо от пластмасови букви. Едното място беше празно. Предишното име, ХЕЛБЕРГ, бе останало там толкова дълго, че личеше по-тъмният му контур на избелялото от слънцето кадифе на таблото. На неговото място нямаше нови пластмасови букви. Нито дори листче.