Покани ме да вляза

Непознатата сви рамене. Гласът й не беше толкова детски, колкото той си го представяше. Звучеше като на негова връстница.

Тя изглеждаше необичайно. Черна коса до раменете. Кръгло лице, малък нос. Като някоя от куклите за изрязване по детските страници в „Журнал за дома“. Страшно… сладка. Нещо го смущаваше. Тя не носеше нито шапка, нито яке. Само тънък розов пуловер, макар да беше студено.

Тя кимна към дървото, което Оскар беше намушкал.

— Какво правиш?

Той се изчерви, но надали щеше да му проличи в мрака.

— Тренирам.

— За кое?

— Ако дойде убиецът.

— Какъв убиец?

— Онзи от Велингбю. Дето заклал момчето.

Тя въздъхна, вдигна очи към луната. После се наведе напред.

— Страх ли те е?

— Не, но убиец, нали… добре си е да можеш… да се защитиш. Тук ли живееш?

— Да.

— Къде?

— Там — момичето посочи входа до този на Оскар. — До теб.

— Откъде знаеш аз къде живея?

— Виждала съм те на прозореца.

Бузите на Оскар пламнаха. Докато се чудеше какво да каже, непознатата скочи от катерушката и се приземи пред него. Скок от над два метра височина.

Сигурно е гимнастичка или нещо подобно.

Тя беше висока почти колкото него, само че много по-слаба. Розовият пуловер прилепваше плътно по крехкото й тяло без наченки на бюст. Очите й бяха черни, огромни върху бледото личице. Тя вдигна ръка пред него, сякаш да го възпре. Пръстите бяха дълги, тънки като клечки.

— Не мога да се сприятеля с теб. Просто да знаеш.

Оскар скръсти ръце. Усети дръжката на ножа през якето.

— Тоест?

Крайчецът на устата й мръдна в някакво подобие на усмивка.

— Непременно ли трябва обяснение? Просто казвам. Да знаеш.

— Да, да.

Тя се обърна и тръгна към входа си. Беше направила няколко крачки, когато Оскар подхвърли:

— Да не си мислиш, че аз искам да сме приятели? Толкова си глупава.

Тя спря. Остана неподвижна за миг. После се обърна и тръгна обратно към Оскар, застана пред него. Сплете пръсти и отпусна ръце.

— Какво каза?

Оскар скръсти ръце още по-здраво, притисна длан към дръжката на ножа и сведе поглед.

— Глупава си… щом говориш така.

— Сериозно?

— Да.

— Ами извинявай. Но това е положението.

Стояха на половин метър разстояние и мълчаха. Оскар продължаваше да гледа надолу. Лъхна го странна миризма откъм момичето.

Преди година кучето му Боби имаше инфекция на лапата и накрая се принудиха да го умъртвят. Последния ден Оскар не отиде на училище, лежа няколко часа до болното куче да се сбогува с него. Тогава Боби миришеше също както непознатата. Оскар сбърчи нос.

— Ти ли смърдиш така?

— Сигурно.

Той вдигна поглед. Съжали за думите си. Тя изглеждаше толкова… крехка с тънкия си пуловер. Оскар смени позата си и махна с ръка.

— Не замръзваш ли така?

— Не.

— Защо?

Тя сви вежди, намръщи се и за миг му се видя много, много стара. Като бабичка, която всеки момент ще заплаче.

— Май съм забравила как става.

Тя се извърна бързо и тръгна към своя вход. Оскар я гледаше. Щом момичето стигна до тежката входна врата, той си помисли, че ще трябва да я дръпне с двете ръце, за да я отвори. Напротив, тя хвана бравата само с едната ръка и я дръпна така силно, че вратата се удари с трясък в металния ограничител, оттласна се и се затръшна зад нея.

Той бръкна в джобовете си, беше му тъжно. Мислеше за Боби. Спомни си го в изкования от баща му малък ковчег. И кръста, който беше изработил по ръчен труд — как се счупи, докато го забиваха в замръзналата земя.

Трябва да направи нов.

Петък 23 октомври

Хокан, пак с метрото, отиваше в центъра. В джоба на панталона имаше десет навити на руло хилядарки, омотани с ластик. С тях щеше да направи нещо благородно. Смяташе да спаси нечий живот.

Десет хиляди крони бяха много пари и като се замислеше за кампанията на „Спасете децата“ — как „Хиляда крони могат да изхранят цяло семейство в продължение на цяла година“ и така нататък, сигурно с десет хиляди би било възможно да се спаси един живот в Швеция?

Но чий? Къде?

Нали не можеше да връчи парите на първия срещнат наркоман и да се надява… не. Освен това му се щеше да е млад човек. Знаеше, че е абсурдно, но всъщност искаше да е като онези разплакани деца от плакатите. Дете, което със сълзи на очи приема парите и… и какво?

Слезе на „Уденплан“, без да знае защо, тръгна към градската библиотека. По времето, когато живееше в Карлстад, когато беше гимназиален учител по шведски и все още имаше собствен дом, всички в обкръжението му знаеха, че градската библиотека в Стокхолм е… добро място.

Едва когато видя големия й купол, известен му от снимки в книги и вестници, той разбра, че затова бе слязъл тук. Защото мястото беше добро. Някой от компанията, вероятно Герт, беше разказал как тук можеш да си платиш за секс.

Никога не го беше правил. Да си плаща за секс.