Покани ме да вляза

— Не. Естествено, че не. Само че и гърлото му било прерязано. А от това се умира. Цялото гърло. Прерязано. Като… пъпеш. — Прокара пръст по шията си, за да покаже откъде е минал ножът.

Ръката на Ласе се стрелна към гърлото да го предпази. Той поклати бавно глава:

— Ама защо е висял така?

— Ти как мислиш?

— Не знам.

Томи пощипна долната си устна със замислен вид.

— И кое е най-странното. Прерязваш гърлото на някого, за да умре. Ще изтече страшно много кръв. Нали?

Ласе и Робата кимнаха. Томи се наслади на любопитството им за миг и пусна бомбата.

— Обаче на земята… под увисналото момче… нямало почти никаква кръв. Само капчици. А трябва да са изтекли литри. Докато е висял там.

В мазето настъпи тишина. Ласе и Робата се взряха неопределено в пространството, после Робата подскочи на мястото си с думите:

— Ясно. Убили са го на друго място. После са го окачили там.

— Хм. В такъв случай защо убиецът го е завързал на дървото? Убиеш ли някого, гледаш да се отървеш от тялото.

— Сигурно е… побъркан.

— Може. Аз обаче си мисля друго. Виждали ли сте кланица? Какво се прави със свинете? Преди да ги разфасоват, източват цялата кръв. И знаете ли как? Окачват ги надолу с главата. На куки. И им прерязват гърлата.

— Искаш да кажеш… ама какво, че пичът… че е смятал да го разфасова?

— А? — Ласе местеше поглед в недоумение от Томи към Робата и пак към Томи, за да провери дали не го будалкат. Нямаха такъв вид. — Така ли се прави? Със свинете?

— Да, ти как мислеше?

— Че е някак… автоматично.

— Искаш да кажеш, че ти се вижда по-приемливо, или?

— Не, ама… живи ли са тогава? Когато ги… окачват?

— Да. Живи са. И ритат. И пищят.

Томи заквича като прасе и Ласе се сви, забил поглед в коленете си. Робата се надигна, направи няколко крачки напред-назад и пак седна.

— Хич не ми се връзва. Ако убиецът е щял да го разфасова, пак щеше да има кръв.

— Само ти твърдиш, че е щял да го разфасова. Аз не мисля така.

— И какво мислиш тогава?

— Смятам, че е искал кръвта, че затова е убил момчето. Заради кръвта. И я е взел.

Робата закима бавно, почопли разранената голяма пъпка в крайчеца на устата си.

— Ама за какво му е? Да не я пие?

— Да. Примерно.

Томи и Роба потънаха в своите представи за убийството и какво се беше случило впоследствие. След малко Ласе вдигна глава и ги погледна въпросително. Очите му бяха насълзени.

— Поне бързо ли умират — свинете?

Томи го погледна сериозно.

— Не.

* * *

— Излизам за малко.

— Не…

— Долу до двора.

— Само в двора, нали?

— Да де.

— Да те извикам ли, когато…

— Не. Ще си дойда. Имам часовник. Не викай.

Оскар си навлече якето, шапката. Спря се само с една обута обувка. Промъкна се до стаята си и извади ножа, пъхна го в якето. Завърза обувките. Гласът на майка му отново долетя от всекидневната.

— Навън е студено.

— С шапка съм.

— На главата?

— Не. На краката.

— Не е смешно. Знаеш как си…

— Чао засега.

— … с ушите.

Той излезе, погледна си часовника. Седем и петнайсет. Четирийсет и пет минути, докато започне телевизията. Томи и онези най-вероятно бяха в „клубното“ си мазе, но там не смееше да ходи. Томи беше готин, само че другите… Хрумваха им щуротии, особено ако бяха дишали лепило.

Така че отиде на детската площадка в двора. Две чепати дървета, които понякога използваха за футболни врати, катерушка с пързалка, пясъчник и люлка с три гуми, окачени на синджири. Той седна на едната и се залюля леко.

Харесваше това място вечер. Наоколо му стотици осветени прозорци, а той самият — седнал в мрака. Сам и в безопасност едновременно. Извади ножа от калъфа. Острието беше толкова лъскаво, че в него се виждаха отраженията на прозорците. Луната.

Кървава луна…

Оскар стана от люлката, промъкна се до едното дърво, заговори му:

— К’во зяпаш бе, скапан идиот? Искаш да пукнеш ли?

Дървото не отговори и Оскар го ръгна с ножа, внимателно. Не искаше да нарани лъскавото острие.

— Ето какво става. Ако някой ме зяпа.

Завъртя ножа и откърти тресчица. Къс месо. Прошепна:

— Хайде, квичи като прасе.

Замря. Стори му се, че чува шум. Огледа се, притиснал ножа до бедрото си. Вдигна го и погледна в него. Острието беше лъскаво като преди. Използва го за огледало и го насочи към катерушката. Там имаше някой. Някой, който току-що беше дошъл. Неясен силует на чистата стомана. Свали ножа и погледна към катерушката. Да. Само че не убиецът от Велингбю. Дете.

Беше достатъчно светло, за да види, че е момиче. Досега не беше го виждал в двора. Оскар направи крачка към катерушката. Момичето не помръдна. Седеше и го гледаше.

Той направи още една крачка и внезапно го обзе страх. От какво? От самия себе си. Стиснал здраво ножа, той тръгна към нея, за да я наръга. Не че беше така. Но така го почувства за миг. А тя защо не се страхува?

Той спря, мушна ножа обратно в калъфа и го прибра под якето.

— Здрасти.

Момичето не отговори. Сега Оскар беше достатъчно близо, за да види, че е с тъмна коса, малко лице и големи очи. Широко отворени очи, които го гледаха спокойно. Белите му ръце бяха отпуснати върху перилата на пързалката.

— Казах: здрасти.

— Чух те.

— Тогава защо не отговаряш?