Покани ме да вляза

Той изкачи на бегом двата етажа до вратата й. Същото и там. Нищо. Нямаше табелка при пощенския процеп. Обикновено така изглеждаха необитаваните апартаменти.

Може би беше излъгала? Може би изобщо не живееше тук. Но нали влезе във входа. Точно така. Е, може само да беше влязла. Ако тя…

Вратата долу се отвори.

Оскар се извърна и бързо заслиза по стълбите. Дано не е тя. Ще вземе да си помисли, че той по някакъв начин… Не, не беше тя.

Насреща му се качваше мъж, когото не беше виждал досега. Нисък, доста набит, доста оплешивял човек, който толкова радостно се усмихваше, че чак не беше нормално.

Човекът го видя, вдигна глава и кимна, а устата му още беше разтеглена в циркаджийска усмивка.

Оскар спря долу на входа, изчака. Чу го как вади ключове и отваря врата. Нейната врата. Сигурно е баща й. Оскар не беше виждал толкова възрастен наркоман досега, но този пък определено изглеждаше доста зле.

Нищо чудно, че е побъркана.

Излезе на детската площадка, седна на бордюра на пясъчника и задебна прозореца й, за да види дали щората ще се вдигне. Изглежда, дори прозорчето на банята беше закрито от вътрешната страна; матираното стъкло изглеждаше по-тъмно от всички останали прозорци на баните.

Извади кубчето на Рубик от джоба на якето си. То щракаше и скърцаше, докато го въртеше. Фалшификат. Оригиналните се движеха по-гладко, но струваха пет пъти по-скъпо и ги продаваха единствено в зорко охранявания магазин за играчки във Велингбю.

Двете страни бяха подредени в цветовете си, на третата липсваше само едно квадратче. Но нямаше начин да го придвижи, без да развали вече готовите страни. Беше си запазил едно упътване от „Експресен“, където се описваха различни системи на въртене — ето как бе успял да се справи с двете страни, после обаче ставаше много по-трудно.

Гледаше кубчето, искаше да измисли решението, вместо просто да върти. Не ставаше. Сякаш мозъкът му отказваше. Притисна кубчето на челото си, искаше да проникне в същината му. Никакъв отговор. Сложи го на бордюра на половин метър встрани, взря се в него.

Плъзни се. Плъзни се. Плъзни се.

Наричаше се телекинеза. Правени бяха опити в САЩ. Имаше хора, които умееха такива неща. ЕСВ. Екстрасензорно възприятие. Какво не би дал Оскар да е способен на нещо подобно.

А може би… може би го умее.

В училище днес мина доста добре. В столовата Томас Алстед опита да му дръпне стола, но той го забеляза навреме. И толкова. Ще отиде в гората при онова дърво — с ножа. Да направи по-сериозен експеримент. Без да се пали чак толкова като вчера.

Щеше да мушка дървото спокойно и методично, да го реже на парчета, като през цялото време си представя лицето на Томас Алстед. Макар че… все пак убиецът. Истинският убиец беше някъде там.

Не. Трябва да почака, докато го пипнат. От друга страна — ако наистина има най-обикновен убиец, експериментът се обезсмисля. Оскар погледна кубчето, представи си, че праща с очи лъч към него.

Плъзни се. Плъзни се. Плъзни се.

Нищо не стана. Той прибра кубчето в джоба си и се изправи, изтупа пясъка от панталона си. Погледна към прозореца й. Щората още беше спусната.

Прибра се, за да се заеме с изрезките, да залепи статиите за убийството във Велингбю. Сигурно с времето ще се натрупат доста. Особено ако се случи още веднъж. Надяваше се да стане. За предпочитане в Блакеберг.

Тогава полицаят щеше да дойде в училище, учителите щяха да станат напрегнати и тревожни, щеше да се създаде една такава атмосфера. Тя му харесваше.

* * *

— Никога повече. Каквото щеш да кажеш.

— Хокан…

— Не. Не, и толкова.

— Ще умра.

— Ами давай.

— Наистина ли?

— Не. Не наистина. Но нали можеш… и ти самата.

— Твърде слаба съм. Все още.

— Не си слаба.

— Твърде слаба за това.

— Ами не знам тогава. Обаче няма да го правя повече. Толкова е… отвратително, толкова…

— Знам.

— Не знаеш. За теб е друго…

— Ти пък откъде знаеш как е за мен?

— Нямам представа. Но ти поне си…

— Да не мислиш, че… ми харесва?

— Не знам. Харесва ли ти?

— Не.

— Добре, не. Така или иначе… аз няма да го направя повече. Сигурно си имала други, които са ти помагали и са били… по-оправни от мен.

— …

— Така ли е?

— Да.

— Аха…

— Хокан?…

— Обичам те.

— Да.

— А ти обичаш ли ме? Поне мъничко?

— Ще го направиш ли още веднъж, ако ти кажа, че те обичам?

— Не.

— Искаш да кажеш, че трябва да те обичам въпреки това?

— Обичаш ме само ако ти помагам да оцелееш.

— Да. Любовта не е ли точно това?

— Ако вярвах, че ще ме обичаш, дори ако не го правя…

— Да?

— … може би щях да го направя.

— Обичам те.

— Не ти вярвам.

— Хокан… Ще изкарам близките няколко дни, но после…

— Тогава гледай да ме заобичаш.

* * *

Петък вечер в китайския. Часът е осем без петнайсет и цялата тайфа се е събрала. Освен Карлсон, който си е вкъщи и гледа „Музикотрошачките“, но все едно. Той не им е кой знае колко приятен. Ще се изтърси по-късно, когато шоуто свърши, и ще се похвали колко много въпроси е познал.