Покани ме да вляза

За тях беше опиянението на ловците, за него — страхът на жертвата. Щом го хванеха, играта свършваше, а изпълнението на самото наказание се превръщаше просто във формалност. Предадеше ли се по-рано, съществуваше рискът те да насочат енергията си към наказанието вместо към лова. Това би било по-лошо.

Йони Форшберг подаде глава.

— Вдигни капака, ако ще сереш, нали знаеш. Хайде сега квичи като прасе.

Оскар изквича като прасе. Това се включваше. Заквичеше ли като прасе, понякога можеше и да зарежат наказанието. Напрегна се допълнително, опасявайки се, че докато го наказваха, можеше да му извият ръката и да открият ужасната му тайна.

Сбърчи носа си като зурла и загрухтя, и заквича, и грухтя, и квича. Йони и Мике се смееха.

— По дяволите, Прасчо. Давай!

Оскар продължаваше. Стискаше очи и продължаваше. Сви юмруци тъй силно, че ноктите се забиха в дланите му, и продължаваше. Грухтя и квича, докато усети странен вкус в устата си. Тогава спря. Отвори очи.

Бяха си отишли.

Остана свит върху капака на тоалетната, втренчил поглед в пода. Червено петно на плочката под него. Както гледаше, още една капка кръв капна на пода от носа му. Той откъсна малко тоалетна хартия от рулото и я затисна в носа си.

Случваше му се понякога, щом се уплашеше. Текваше му кръв от носа, просто така. Беше му помогнало на няколко пъти, когато бяха намислили да го бият, но се отказваха, защото вече кървеше.

Оскар Ериксон клечеше превит с топката хартия в едната ръка и „пикливата топка“ в другата. Кървеше, напикаваше се, устата му много знаеше. Протичаше от всяка своя дупка. Скоро сигурно ще вземе и да се посира. Свинчо.

Слезе, измъкна се от тоалетната. Заряза кървавите петна на пода. Нека ги видят, нека се чудят. Да помислят, че някой е бил убит тук, понеже наистина някой беше убит. За стотен път.

* * *

Хокан Бенгтсон, четирийсет и пет годишен мъж с вече очертаващо се шкембе, начеваща плешивост и без официално известно местожителство, пътуваше с влака на метрото и гледаше през прозореца, изучаваше мястото, където предстоеше да живее.

Грозновато. Норшопинг беше по-хубав. Но тези западни предградия поне не бяха като стокхолмските, които бе гледал по телевизията: Шиста, Ринкебю и Халонберген. Тук беше различно.

„СЛЕДВАЩА СТАНЦИЯ: РОКСТА.“

Тук изглеждаше малко по-обло и меко. Въпреки небостъргача.

Изви врат, та да види до най-горния етаж административната сграда на „Ватенфал“. Не можеше да си спомни за подобна в Норшопинг. Впрочем никога не беше ходил в центъра там.

Май трябваше да слезе на следващата станция. Погледна схемата на метрото над вратата. Да. Следващата.

„ВНИМАНИЕ, ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ.“

Дали някой не го гледа?

Не, във вагона имаше само няколко души, всички вглъбени във вечерните си вестници. Утре в тях щеше да пише за него.

Някакъв рекламен постер за бельо прикова погледа му. Жена позираше предизвикателно по черни дантелени бикини и сутиен. Това беше абсурдно. Навсякъде разголена плът. Как е възможно? С какво пълнят главите на хората, къде отива любовта?

Ръцете му трепереха и той ги притисна на коленете си. Беше ужасно нервен.

— Наистина ли няма друг начин?

— Мислиш ли, че щях да те подлагам на риск, ако имаше друг начин?

— Не, но…

— Няма друг начин.

Никакъв друг начин. Просто трябва да го направи. И да не оплеска нищо. Разгледа картата в телефонния указател, избра една горичка, която вероятно ставаше, след това си приготви чантата и тръгна.

Беше отпрал емблемата на „Адидас“ с ножа, прибран сега в чантата между краката му. Тя беше едно от нещата, които го бяха провалили в Норшопинг. Някой си беше спомнил за емблемата на чантата и полицията я откри в контейнера, където я бе изхвърлил недалеч от апартамента им.

Днес щеше да прибере чантата вкъщи. Може би да я нареже на парчета и да ги изхвърли в тоалетната. Така ли се прави?

Как всъщност се прави?

„КРАЙНА СТАНЦИЯ. УМОЛЯВАТ СЕ ПЪТНИЦИТЕ ДА НАПУСНАТ ВЛАКА.“

Метрото изплю пътниците, а Хокан последва потока с чантата в ръка. Струваше му се тежка, макар че само флаконът вътре понатежаваше. Положи усилия да върви нормално, не като човек, тръгнал към собствената си екзекуция. Не биваше да привлича вниманието на хората.

Краката му обаче бяха като оловни, искаха да се слеят с перона. Ами ако просто си остане тук? Ако се закове на място, без да помръдва, и просто си остане? Да изчака настъпването на нощта, някой да го забележи, да се обади… и някой да го прибере. Да го заведе някъде другаде.

Продължи да крачи с естествена походка. Десен крак, ляв крак. Не биваше да оплеска нещата. Иначе щяха да се случат ужасни неща. Възможно най-ужасните.

На изхода горе се огледа. Беше зле с чувството за ориентация. В коя посока е горичката? Разбира се, не би могъл да попита. Трябваше да рискува. Просто да продължи напред и да приключи. Десен крак, ляв крак.

Трябва да има друг начин.