Покани ме да вляза

Хокан намери удобно място за наблюдение, с добра видимост към пътеката в двете посоки. По-навътре в гората беше открил закътана долчинка с дърво в средата, там остави чантата с инструменти. Флакона с халотан закачи на примка под палтото си.

Оставаше само да чака.

Как исках аз голям да стана
и умен като татко и мама.

Не беше чувал тази песен, откакто той самият ходеше на училище. Дали не беше на Алис Тегнѐр? Толкова много хубави песни бяха забравени, никой не ги пее. Толкова хубави неща вече ги няма.

Никакво преклонение пред красотата. Това е отличителна черта на днешното общество. Произведенията на големите майстори най-многото да се използват за иронични препратки или реклама. „Сътворението на Адам“ на Микеланджело с дънки вместо искрата на живота.

Целият смисъл на композицията според него беше в тези две монументални тела, които почти се докосваха, почти, но всъщност не. Между тях имаше мъничко разстояние. И в тази празнина: животът. Грандиозните размери и богатството от детайли на фреската бяха само обрамчване, фон, който подчертаваше още повече малката празнина в центъра й. Незапълнената точица, в която се съдържаше целият смисъл.

Та на нейно място сложили дънките.

Някой идваше по пътеката. Той се приведе, а сърцето му затътна в ушите. Възрастен човек с куче. Двоен проблем. Хем куче, с което ще трябва да се справи, хем некачествена стока.

Много врява — малко вълна, както казал онзи, дето стрижел прасето.

Погледна си часовника. След по-малко от два часа ще е тъмно. Не мине ли някой подходящ до един час, ще трябва да пипне първия срещнат. Налагаше се да се прибере преди мръкване.

Старецът каза нещо. Беше ли го видял? Не, говореше на кучето.

— Дааа, така е по-добре, нали, малката ми. Като се приберем, ще ядеш лебервурст. Татко ще ти даде голямо парче лебервурст.

Хокан подпря лице в шепите си и въздъхна, усети бутилката с халотан притисната на гърдите си. Горките хора. Горките самотни хора в този свят без красота.

Замръзна. Постепенно вятърът беше захладнял и той се почуди дали да не си вземе дъждобрана от чантата и да го навлече. Но не. Щеше да му пречи, когато се наложеше да действа бързо. А и може да събуди ненужни подозрения.

Минаха две момичета на около двайсет. Не. Нямаше да се справи с две. Дочу част от разговора им.

— … сега е решила да го запази.

— … е патка. Трябваше вече да е наясно, че той…

— … нейна грешка… без противозачатъчни…

— Ама той пък би трябвало…

— … да си го представиш като баща…

Някоя приятелка чака бебе. Момчето не поема отговорност. Така е. Винаги. Всички мислят само за себе си. Моето щастие, моят успех, единствено това се чува. Любовта е да положиш живота си в краката на другия, днешните хора не са способни на такова нещо.

Смръзна се от студ, чувстваше се скован, дъждобранът нямаше да го спаси. Пъхна ръка под палтото и натисна пръскалката на бутилката. Свистене. Работи. Пусна я.

Размаха ръце и се потупа по тялото. Нека някой да мине. Сам. Погледна си часовника. Още половин час. Нека някой да мине вече. В името на живота и любовта.

Дете да бъда аз в сърцето —
на Бог принадлежи детето.

* * *

Вече се стъмваше, когато Оскар прегледа цялата тетрадка за изрезки и изяде всичките десертчета. Както обикновено, след толкова много сладко се чувстваше преял и мрачно осъзнаваше вината си.

Майка му щеше да се прибере чак след два часа. Тогава щяха да вечерят. След това щеше да си напише домашните по английски и математика. После може би щеше да чете някоя книга или да погледа телевизия с мама. Нямаше да дават нищо особено тази вечер. След това щяха да пият какао и да хапнат кифлички, да си говорят. Накрая щеше да си легне и да не може да заспи от тревога заради утрешния ден.

Да имаше на кого да се обади. Разбира се, би могъл да потърси Юхан с надеждата и той да няма какво да прави.

Юхан беше от неговия клас и заедно прекарваха доста приятно, имаше ли обаче някое друго занимание, той винаги пренебрегваше Оскар. Юхан му се обаждаше, когато му доскучаеше, не обратното.

В апартамента беше тихо. Нищо не се случваше. Бетонните стени го потискаха. Той седеше на леглото си с ръце на коленете и му тежеше от сладките.

Сякаш щеше да се случи нещо. Сега.

Притаи дъх, ослуша се. Полази го лепкав страх. Нещо се приближаваше. През стените проникваше безцветен газ, който щеше да придобие някакъв вид и да го погълне. Той седеше вцепенен, притаил дъх и заслушан.

Мигът премина. Оскар си пое отново дъх.

Отиде до кухнята, изпи чаша вода и свали най-големия кухненски нож от магнитната лента. Опита острието с нокътя на палеца, както го беше учил татко му. Тъпо. Прокара ножа през точилото няколко пъти и го пробва пак. Отряза от нокътя си микроскопична люспица.

Добре.