Покани ме да вляза

Само че нищо не му идваше на ум. Съществуваха определени условия, определени критерии. Това беше единственият начин да ги изпълни.

Беше го правил два пъти и двата пъти се провали. Не толкова сериозно във Векшо, но достатъчно, за да се наложи да се преместят. Днес щеше да го направи както трябва и да заслужи похвала.

Може би дори милувка.

Два пъти. Така че е обречен. Какво значение има още един трети път? Никакво. Общественото наказание щеше да е същото. Доживотна присъда.

А нравственото? Колко засуквания на опашката, цар Минос?2

Парковата алея, по която вървеше, свиваше малко по-напред и там започваше гората. Сигурно нея беше видял на картата. Флаконът и ножът се удряха и дрънчаха. Постара се да носи чантата, без да я клати. На пътя пред него се появи дете. Момиченце на около осем години, което се връщаше от училище, а чантата тупаше глухо по бедрото му.

Не! Никога!

Изключено. Не и толкова малко дете. По-добре да е той самият, докато падне мъртъв. Момиченцето си пееше нещо. Той ускори крачка, за да го настигне и да чуе.

Слънчицето, ето го наднича,
моето прозорче то обича…

Още ли пеят тази песничка децата? Малката сигурно има възрастна учителка. Колко хубаво, че песничката и досега съществува. Искаше му се да се приближи, за да чуе по-добре, да, толкова близо, че да усети мириса на косата й.

Забави ход. Без изцепки сега. Момиченцето се отклони от алеята и продължи по пътека в гората. Сигурно живее в някоя къща от другата страна. Как се престрашават родителите му да го пускат съвсем само. Толкова малко дете.

Той спря, остави малката да продължи напред, да изчезне в гората.

Продължавай да вървиш, мъничка. Не се спирай да си играеш в гората.

Изчака около минута, заслушан в една сипка, която пееше на дървото до него. След това последва момиченцето.

* * *

Оскар се прибираше от училище; как само му тежеше главата. Винаги се чувстваше по-зле, когато успяваше да избегне наказанието по този начин: като се направи на прасе или на нещо друго. По-лошо от наказанието. Знаеше го, обаче му беше невъзможно да се насили да приеме достойно гаврата. Предпочиташе да се изложи. Никакво достойнство.

Робин Худ и Спайдърмен имаха достойнство. Ако сър Джон или д-р Октопод ги притиснеха в ъгъла, те плюеха в лицето на опасността, дори да нямаше възможност да отърват кожата.

Но какво разбира Спайдърмен? Той така или иначе винаги успява да се измъкне, въпреки че е невъзможно. Той е герой от комикс и трябва да оцелее за следващия брой. Има своите паешки сили, а Оскар — своето прасешко квичене. Само и само да оцелее.

Нуждаеше се от утеха. Денят му бе преминал отвратително и сега му се полагаше малка компенсация. Тръгна към центъра на Блакеберг, към „Сабис“, въпреки риска да срещне Йони и Мике. Затътри се по зигзагообразната рампа, вместо да се качи по стълбите, стегна се. Трябваше да е спокоен, да не се поти.

Преди година веднъж го спипаха да краде от „Консум“. Пазачът искаше да се обади на майка му, обаче тя беше на работа, а Оскар не знаеше служебния й телефонен номер, не, наистина. Цяла седмица изтръпваше при всяко позвъняване на телефона, но вместо това пристигна писмо, адресирано до майка му.

Идиоти. На плика дори пишеше „Полицейско управление Стокхолм окръг“ и Оскар, разбира се, го отвори, прочете за престъплението си, фалшифицира подписа на майка си и прати писмото обратно с потвърждение, че го е прочела. Може да беше страхливец, но не и тъпак.

Впрочем страхливец ли е? Да не би да проявява малодушие сега? Като натъпка джобовете на подплатеното си яке с десертчета „Дайм“, „Яп“, „Коко“ и „Баунти“. Накрая втъкна под колана си и пакетче желирани бонбони във вид на автомобилчета, отиде на касата и плати само за една карамелена близалка.

Извървя пътя до вкъщи с вдигната глава и лека стъпка. Не беше Прасчо, когото всички можеха да ритат, беше Обиграният крадец, който се изправя срещу опасностите и оцелява. Можеше да ги надхитри всичките.

Щом преминеше сводестия портал към техния двор, влизаше на сигурно място. Никой от враговете му не живееше тук, в неправилния кръг от сгради вътре в по-голямата окръжност на улица Ибсен. Двойно укрепление. Тук беше в безопасност. Нищо гадно не му се бе случвало в този двор. Общо взето.

Тук беше израснал и имаше приятели, преди да тръгне на училище. Чак в пети клас започнаха да го изолират. Към края на годината го обявиха за черната овца на класа и заразата се разпространи дори до приятели от другите класове. Все по-рядко му се обаждаха да играят.

Точно оттогава започна да събира изрезки в една тетрадка. При нея щеше да се прибере сега, щеше да й се наслаждава.

Ззззззз!