Читаем Полет 800 полностью

Джил Уинслоу наистина беше привлекателна жена. Четирийсетинагодишна, с кестенява коса. Прическата й, струва ми се, се казваше паж. Големите й кафяви очи и правилните й черти сигурно я правеха фотогенична и бе красиво почерняла от слънцето, но не колкото мен.

Госпожа Уинслоу носеше скромен бял памучен халат, дълъг до глезена и завързан в кръста, и моето рентгеново зрение и перверзен ум видяха страхотно тяло. Тя не се усмихваше, обаче не се и мръщеше, затова аз се усмихнах и тя принудено ми отговори. Пак й показах служебната си карта.

— Извинявайте, че идвам толкова рано, но няма да ви задържа дълго.

Тя кимна и ме покани да вляза.

Последвах я през просторно фоайе, после в голяма кухня. Тя посочи кръглата маса до слънчев еркерен прозорец.

— Правя кафе. Искате ли?

— Да, благодаря. — Седнах и оставих радиостанцията си на масата.

Госпожа Уинслоу отиде на плота и се зае да прави кафе.

Доколкото можех да преценя, къщата излъчваше атмосфера на стари пари — много антикварни мебели, които според мен са пълни с паразити — гъмжащи от дървояди сухи и изгнили дъски, споени с плесен. Обаче какво разбирам аз?

— Ед Робъртс от олдбруквилската полиция се обади и каза, че са заловили крадеца — осведоми ме тя, докато зареждаше кафеварката.

— Точно така.

— Тогава с какво мога да ви помогна, господин…

— Кори. Просто разследвам някои неща. Госпожа Уинслоу извади от шкафа две чаши, постави ги върху поднос и се обърна към мен.

— От окръжната полиция ли сте?

— Не точно.

Тя не отговори.

— От ФБР съм.

Тя кимна и видях, че не е нито изненадана, нито смутена. Спогледахме се и вече нямах никакво съмнение, че това е оная Джил Уинслоу, която преди пет години е задигнала „Един мъж и една жена“ от хотел „Бейвю“.

— Напоследък търсили ли са ви други федерални агенти? — попитах.

Тя поклати глава.

— Знаете защо съм тук.

Джил Уинслоу кимна.

— Появи се нещо ново и реших, че можете да ми помогнете.

— Вече разговаряхме за всичко това — отвърна тя.

Имаше определено изискан акцент, мек, но ясен като камбанка. И големите й очи направо ме пронизваха.

— Трябва пак да поговорим.

Госпожа Уинслоу продължаваше да ме наблюдава и само поклащаше глава, но не отрицателно, а по-скоро тъжно.

Въпреки ранния час и без грим и официално облекло, тя имаше вид на добре гледана жена, която напълно се вписва в обстановката на тая къща.

И все пак, може би защото знаех, че се е забъркала в секс, лъжи и видео, в нея имаше нещо, което предполагаше по-необуздана страна на патрицианското й поведение.

Жената се извърна и сложи на подноса сметана, захар, салфетки и лъжички.

Не виждах лицето й, обаче ръцете й изглеждаха съвсем спокойни. Тя заговори, както си бе с гръб към мен.

— Преди два месеца… през юли… гледах панихидата по телевизията. Не мога да повярвам, че са минали пет години.

— Така е. — Духнах в шепа, за да проверя дъха си, който вече беше отвратителен, и дискретно помирисах ризата си.

Госпожа Уинслоу се обърна, донесе подноса с каничка кафе и го остави на масата. Изправих се от учтивост.

— Заповядайте.

— Благодаря. Седнахме.

— Всъщност току-що се връщам от Йемен, затова съм малко… измачкан — оправдах се.

Видях, че тя забеляза струпея и синината на брадичката ми.

— Какво сте правили в Йемен? Или не можете да ми кажете?

— Разследвах атентата срещу кораба „Коул“. — И прибавих: — Занимавам се с контратероризъм.

Тя не каза нищо. Обаче разбираше накъде вървят нещата. Напълних двете чаши с кафе.

— Благодаря — каза тя.

Изключих полицейската радиостанция и отпих глътка от чашата си. Не беше зле.

— Съпругът ми е на голф тази сутрин — каза госпожа Уинслоу. — Аз отивам на черква в десет.

— Известно ми е. Би трябвало да свършим преди да стане време да излезете. Що се отнася до господин Уинслоу, както са ви обещали преди пет години, тая работа не го засяга.

Тя кимна.

— Благодаря.

Отново отпих глътка кафе. Госпожа Уинслоу направи същото.

— Снощи разговарях с човека, на когото първоначално са възложили следствието, Тед Наш. Спомняте ли си го?

Джил Уинслоу кимна.

— И преди няколко седмици разговарях с Лайъм Грифит. Помните ли го?

Ново кимване.

— Кой друг ви разпитва навремето?

— Един мъж, който се представи като господин Браун от Националната служба за безопасност на транспорта.

Описах й Джак Кьоних, включително впечатлението, че в гъза му е наврян стоманен прът.

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Вие не знаете ли?

Не обърнах внимание на въпроса й.

— Някой друг?

— Не.

— Подписахте ли писмени показания?

— Не.

— Разпитът ви беше ли записан на видео или аудио?

— Не… поне доколкото знам. Но Грифит си водеше бележки.

— Къде се провеждаха разпитите?

— Тук.

— В тая къща?

— Да. Докато мъжът ми беше на работа.

— Ясно. — Необичайно, обаче не и безпрецедентно, когато самоличността на свидетеля се пази в тайна. Очевидно не бяха искали да я регистрират във федерална сграда. — Ами господинът с вас по онова време?

— Какво по-точно?

— Къде го разпитваха?

— Мисля, че разговаряха с него в службата му. Защо питате?

— Проверявам процедурите.

— Каква нова информация се е появила и какво искате от мен?

— Нямам право да обсъждам новата информация. Искам само да изясним някои неща.

Перейти на страницу:

Похожие книги