Полет 800

— Какви по-точно?

— Ами например нужни са ми актуални сведения за връзката ви с вашия приятел. — „И името му“.

Джил Уинслоу видимо се раздразни.

— Не знам какво значение има вече това, но щом се налага да ви отговаря, оттогава с Бъд скъсахме.

Бъд.

— Но се срещате и разговаряте с него.

— От време на време. Натъкваме се един на друг на събирания и в клуба. Това е неизбежно и неловко.

— А, знам. Аз се натъквам на бившата си жена и бившите си гаджета из цял Манхатън. — Усмихнах се и тя се усмихна в отговор.

— Разговаряли ли сте с него? — попита ме госпожа Уинслоу.

— Не. Първо исках да поговоря с вас. Той още ли е на същия адрес?

— Да. На същия адрес. Със същата жена.

— На същата работа?

— На същата работа.

— Знаете ли дали е в града?

— Да, струва ми се. Видях го на едно барбекю по случай Деня на труда… — Тя ме погледна. — Когато го видях… Не знам защо…

— Не знаете какво сте виждали в него.

Джил Уинслоу кимна и каза:

— Не си струваше.

— После човек винаги си мисли, че не си е струвало. Обаче отначало му харесва.

Тя се усмихна.

— Навярно е така.

— Сигурно сте разочарована, че е съобщил името ви на ФБР. Смятате, че е трябвало да ви защити.

Жената сви рамене.

— Съмнявам се, че е можел. Те бяха много убедителни… дори заплашваха… но някой по-силен мъж можеше да… — Тя се засмя. — Мисля, че е издържал не повече от три минути.

Усмихнах се.

— Е, не бъдете много сурова с Бъд. Той е постъпил като почтен гражданин.

— Бъд постъпва така, както му отърва. — Госпожа Уинслоу се замисли за миг. — Ако от ФБР първо бяха дошли при мен да го търсят, сигурно щях да постъпя по същия начин. Обаче случилото се после ме накара да осъзная, че той е…

— Мухльо.

Тя се засмя.

— Да, мухльо. И страхливец — а не джентълмен.

— Защо?

— Ами… например, аз исках сами да се свържем с ФБР за онова, което видяхме и заснехме. Той отказа. После, когато го намериха, им заявил, че аз не съм искала да съобщим. Просто беше ужасно… той мислеше само за себе си.

— Истински адвокат.

Тя отново се засмя, тихо и гърлено. Струва ми се, че установявахме взаимно разбирателство, което навярно бе правилният подход.

Другият начин е сплашването, обаче преди пет години несъмнено я бяха подложили на това и Джил Уинслоу сигурно негодуваше срещу отношението към нея.

Докоснах струпея на брадичката си.

— Раната ви изглежда отскоро — отбеляза тя. — Искате ли нещо за нея?

— Не, мерси, накиснах я със солена вода.

— О… Как се случи?

— Нападнаха ме убийци в стария квартал на Аден. Това е в Йемен. — Погледнах я. — Майтапя се. Всъщност имате ли лейкопласт?

— Да. Един момент. — Госпожа Уинслоу стана, отиде при шкафа, извади аптечка и се върна на масата с лейкопласт и някакъв антибиотичен мехлем.

Благодарих и се намазах с мехлема, после разпечатах лепенката. Тя стоеше пред мен, като че ли се колебаеше дали да ми помогне, но аз се справих сам.

Джил Уинслоу седна на мястото си.

— Трябва да я почиствате.

Беше мила жена и ми харесваше. За съжаление след десетина минути аз нямаше да й харесвам. Оставих опаковката от лейкопласта на масата и Джил я загледа.

Известно време мълчах, затова тя ме попита:

— Защо се интересувате от Бъд и връзката ми с него?

— Има някои очевидни несъответствия между вашата и неговата версия. Например, разкажете ми какво се е случило със записа, след като сте го изгледали в стаята си в хотел „Бейвю“.

— Той какво казва?

— Вие ми кажете.

— Добре… След като гледахме записа, той настоя да го изтрием. Не аз. Изтрихме го и напуснахме хотела.

Това не отговаряше на разказа на Тед. Обаче всичко си идваше на мястото.

— Подробно ми опишете всичко. Тръгнали сте си от плажа и на връщане в хотела…

— Ами… Проверих през визьора на камерата и видях, че сме записали… избухващия самолет. — Госпожа Уинслоу затвори очи и дълбоко си пое дъх. — Беше ужасно. Ужасно. Не искам никога повече да видя нещо такова.

Кимнах и я погледнах, докато тя се взираше в кафето си. Имах чувството, че преди пет години може би е била различна. Сигурно малко по-щастлива и може би по-жизнерадостна. Случилото се на 17 юли 1996-а я бе травмирало, а случилото се после я беше разочаровало, засегнало и навярно уплашило. И после идваше Марк Уинслоу, чието лице си представях зад предното стъкло на неговия Мерцедес. И тя продължаваше да е тук, пет години по-късно, и знаеше, че ще остане още дълго. Животът представляваше върволица от последователни компромиси, разочарования, предателства и съмнения. От време на време човек постъпва правилно първия път и по-рядко получава възможност да поправи нещата и да постъпи правилно втория път. Щях да предложа на Джил Уинслоу такава възможност и се надявах да се възползва от нея. Тя, изглежда, успя да се овладее.

— Значи сте видели експлозията през визьора — казах аз.

Госпожа Уинслоу кимна.

— И Бъд е шофирал.

— Да. Казах му: „Спри. Трябва да го видиш“ или нещо подобно.

— А той какво каза?

— Нищо. Казах му: „Заснели сме абсолютно всичко“. Известно време мълчах. Хем ми се искаше да попитам, хем не ми се искаше. Обаче бях дошъл, за да го направя.

— Видяхте ли издигаща се светлина?

Тя впери очи в мен.

— Естествено.