Полет 800

Тя седеше неподвижно, само поднасяше чашата към устните си. Гледаше ме в очите, обаче не знаех дали е впечатлена, скептична, или толкова скапана от дългия полет, че не загрява всичко. Сегиз-тогиз кимаше или се ококорваше, но не каза нито дума.

Продължих за среднощното пътуване до хотел „Бейвю“, архивите на господин Роузънтал и откриването на името на Джил Уинслоу.

— Откри ли мъжа? — за пръв път ме прекъсна Кейт.

— Знам кой е — казва се Бъд Мичъл, — но не е под мой контрол.

— Къде е?

— При Тед. Засега не го заплашва нищо, обаче ако Тед реши, че му пречи, Бъд Мичъл изчезва.

— Къде изчезва?

— Там, откъдето се връща Тед.

Тя не отговори.

Описах срещата си с Тед Наш на плажа, обаче омаловажих физическото ни спречкване със следната характеристика:

— Ступахме се малко.

Кейт погледна лепенката на брадичката ми, ала не коментира.

Повторих й версията на Тед за това как открил Бъд Мичъл по пръстовите отпечатъци, после Джил Уинслоу чрез Бъд, и за това как Тед, Лайъм Грифит и мистериозният господин Браун посетили двамата и научили, че видеозаписът е физически унищожен. Разказах й също за детектора на лъжата и твърдението на Тед, че бил убеден, че видеозаписът не показвал нищо, предполагащо ракетен удар.

— Колкото и поразително да звучи — казах аз, — смятам, че Тед ме лъжеше.

— Тед потвърди ли, че тези хора наистина са го правили на записа? — без да обръща внимание на сарказма ми, попита Кейт.

— Да. И това била една от причините да се крият.

Тя ме погледна.

— Значи си успял да откриеш Джил Уинслоу, така ли?

— Да.

— И къде е тя сега?

— Зад оная врата.

Кейт погледна към вратата, но не каза нищо. Продължих:

— Та значи оная вечер, тъй като знаех, че Тед Наш е по петите ми, отидох в Олд Бруквил, където според Дом живеела Джил Уинслоу.

Описах й случилото се, като се опитвах да се придържам към фактите и излагах само част от мисловните си процеси, които вървяха с тях. Искам да кажа, не се хвалех, обаче докато разказвах историята, самият аз се впечатлих от детективските си успехи.

Стигнах до момента, когато бях попитал Джил Уинслоу за „Един мъж и една жена“. Кейт вече се беше понадигнала на дивана.

— Оная вечер в хотела тя презаписала касетата от плажа върху касетата с „Един мъж и една жена“, която взела от хотелската видеотека. Запушила слота с лейкопласт. Интелигентна жена. — „Интелигентен Джон“.

Тя впери очи в мен.

— Пазеше ли копието?

— Да.

— Ти гледал ли си го? У теб ли е?

— Гледах го и е у мен.

— Къде е?

— В стаята ми.

Кейт скочи.

— Искам да го изгледам. Още сега.

— По-късно. Нека довърша.

— Какво показва записът?

— Показва ракета, която сваля боинга от небето, по дяволите!

— Боже мой…

Тя отново седна.

— Все още не разбирам защо Джил Уинслоу е решила да сподели с теб това след всички тези години и да признае, че е направила второ копие и го пази.

Замислих се.

— Смятам, че спечелих доверието й… обаче по-важното е, че тя е добра жена и трагедията я е измъчвала. Предполагам, че е чакала възможност или знак, че е дошъл моментът да постъпи правилно.

Кейт кимна.

— Разбирам. Но дали тя разбира какво ще се случи? Искам да кажа, с брака й, с живота й, с нейния приятел Бъд?…

— Разбира. Обаче Бъд ще си има проблеми.

— Но тя е надежден свидетел, така ли?

— Да. — Продължих и й разказах за идването ни в „Плаза“, за телефонните си разговори с Тед Умрелия и съобщенията за Джил от съпруга й, Бъд Мичъл и Наш.

— Бедната жена — отбеляза Кейт. — Как се справя?

— Доста добре. И ще е още по-добре сега, след като ти си тук. Има нужда да поговори с друга жена.

— Проявяваш нетипична чувствителност. Новата ти риза свързана ли е по някакъв начин с новото ти „аз“?

— Не. Освен това се обадих на нашия шеф и трябва да ти кажа, Кейт, че Джак Кьоних знае нещо по въпроса и е възседнал разкрачен оградата.

Това като че ли я изненада, после на лицето й се изписа скептично изражение.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, че нещо не е наред.

— Добре, какво се случи после с госпожа Уинслоу и записа? — без да отговори, ме попита Кейт.

— Уговорих среща за утре сутрин с Тед Наш, Лайъм Грифит, някой от главна прокуратура, Джил Уинслоу, може би Бъд Мичъл и други като Дейвид Стийн, също Джак Кьоних, който искаше да прескочи срещата, обаче го убедих да присъства.

— Къде е срещата?

— Спомних си за последната ни нощ заедно в Ню Йорк, затова избрах в осем и половина да закусваме в „Прозорците на света“.

Тя се замисли.

— Предполагам, че мястото е подходящо… обществено…

— Освен това си обещахме да се върнем там.

— Съмнявам се, че ще си прекараме толкова добре, колкото тогава. Сигурен ли си, че си избрал правилния начин да се справиш с проблема?

— Ти как би се справила?

— Щях направо да се обърна към върха. Към централата на ФБР във Вашингтон.

— Не познавам никого във Вашингтон.

— Аз познавам.

— Обаче не знаеш на кого можеш да вярваш там.

— Това е малко параноично.

— Както и да е. Вашингтон е далеч. Нека се срещнем с дяволите, които познаваме, на наша територия, преди да се срещнем с дяволите, които не познаваме, във Вашингтон.

Кейт пак се замисли и ме попита:

— Според теб кой може да е замесен в засекретяването? И защо?