Полет 800

Яви ми се смущаващият образ на китове, които си палят пръдните в подводна съблекалня.

— Може би по-късно.

Кейт ме насочи по път, който водеше до голям портал. Дежурният ни спря и също като в базата на бреговата охрана, без да ми обръща внимание, провери служебната карта на Кейт и ни пусна да минем.

Озовахме се в обширно оградено пространство, почти без дървета, тук-там с няколко големи сгради от промишлен тип, много прожектори и поне две дълги бетонни писти.

В огледалото видях, че дежурният говори по мобифон или уоки-токи. Попитах Кейт:

— Помниш ли оня епизод от „Досиетата Х“, в който Мълдър и Скъли влизат в секретна база и…

— Не искам да слушам за „Досиетата Х“. Животът не е епизод от „Досиетата Х“.

— Моят е.

— Обещай ми поне една година да не правиш аналогии с епизоди от „Досиетата Х“.

— Виж сега, ти повдигна въпроса за плазмения лъч на смъртта и метановия мехур.

— Сега завий надясно. Спри при онзи хангар.

Спрях джипа пред малък вход до огромна плъзгаща се врата на грамаден самолетен хангар и попитах:

— Как влязохме през портала?

— Имахме нужните документи.

— Опитай пак.

Тя помълча, после отвърна:

— Явно всичко е уредено предварително.

— От кого?

— Някои хора… по високите етажи на властта не са доволни от официалната версия за събитията.

— Нещо като нелегално движение ли? Тайна организация?

— Просто хора.

— Имат ли си тайно ръкостискане? Кейт отвори вратата и понечи да слезе.

— Чакай.

Тя се обърна към мен.

— Да не членуваш в оная организация ОНРП?

— Не. Не членувам в никаква друга организация освен Федералното бюро за разследване.

— Преди малко каза нещо друго.

— Това не е организация. Няма име. Но ако имаше, щеше да се казва „Хора, които вярват на двеста очевидци“. — Кейт ме погледна. — Идваш ли?

Угасих мотора, изключих фаровете и я последвах.

Над малкия вход имаше лампа, която осветяваше надписа ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА.

Тя натисна бравата, сякаш знаеше, че е отключено, и влязохме в огромния хангар, чийто полиран дъсчен под му придаваше вид на физкултурен салон. Предната половина тънеше в мрак. Отзад обаче имаше редици флуоресцентни лампи. Под тях видях възстановения боинг 747 на Транс Уърлд Еърлайнс.

— Тук Труман е построил изтребителя Еф четиринайсет, затова мястото беше подходящо за възстановяването на боинга.

Мълчаливо стояхме в мрака и се взирахме в самолета. Навярно за пръв път в живота си бях изгубил дар слово.

Белият корпус лъщеше на светлината и по разкъсания алуминий на левия борд се четяха червените букви АНС УЪР.

Предната част и пилотската кабина бяха отделени от основната част на корпуса, крилете лежаха върху полирания дъсчен под на хангара, опашката беше отдясно, също отделно от корпуса. Така се бе разбил самолетът.

По пода бяха опънати огромни брезенти, върху които имаше купчини и плетеници от кабели и други останки, чийто вид не можех да определя.

— Помещението е толкова голямо, че хората се придвижваха с колела, за да не губят време — осведоми ме Кейт.

Бавно тръгнахме към трупа на гигантската машина.

Докато се приближавахме, видях, че стъклата на всички илюминатори са избити. Забелязах също, че отделните части от алуминиевия корпус са надлежно сглобени, някои огромни, колкото врата на плевник, други по-малки от чиния за хранене.

Най-пострадала беше средната част, където бе избухнал главният резервоар. В корпуса зееха големи дупки.

Спряхме на десетина метра от боинга. Макар и без колесниците, той беше висок колкото триетажна сграда.

— Колко време отне? — попитах.

— Около три месеца.

— Защо още е тук след пет години?

— Не съм сигурна… но неофициално чух, че било взето решение да го пратят за рециклиране. Това ще разстрои много хора, които още не са доволни от окончателния доклад — включително роднините на жертвите, които идват тук всяка година преди панихидата. Тази сутрин са били тук.

Кимнах.

Кейт продължаваше да се взира във възстановения самолет.

— Бях тук, когато започнаха да го сглобяват… издигнаха скелета, дъсчени рамки и мрежи, за да поддържат парчетата… Хората, които работеха тук, го нарекоха Самолетус рекс. Свършиха невероятна работа.

Беше трудно за възприемане — първо, защото самолетът бе огромен, нещо, което няма нужда да проучваш, за да разбереш какво е. Обаче той представляваше нещо по-голямо от сбора от частите си. Сега забелязах великанските му овъглени гуми, огънатите колесници, четирите исполински реактивни двигателя, лежащите на пода криле, пръснатите навсякъде пъстри жици, фибростъклената изолация, подредена в някаква система. Всичко беше обозначено с табелки или надписано с цветен тебешир.

— Всяко нещо тук е проучено до най-малки подробности — каза Кейт. — Трийсет тона метал и пластмаса, двеста и четирийсет километра кабели и хидравлични проводници. Вътрешността на корпуса също е възстановена — седалките, кухненските боксове, тоалетните, килимите. Беше сглобено всичко, което е извадено от океана, над един милион части.

— Защо? Нали са решили, че е механична повреда.

— Искаха да проверят всички други теории.

— Обаче не са го направили.

Тя остави забележката ми без отговор и продължи да си спомня.