Полет 800

— Ясно. Обаче все си мисля за думите на твоя приятел Сидни. Защо да свалят самолет толкова далече от летището? И защо им е на властите да прикрият терористичния удар? Терористичният удар от открито море онеправдава всички, спестява милиони долари за застраховки, да не споменавам милиони за преустройство на главните резервоари. По дяволите, ако беше заговор, би трябвало да е свързан с инсцениране на терористичен удар, а не да ни карат да повярваме, че е било механична повреда. Естествено, освен ако властите не са искали да всеят паника и да признаят такъв сериозен провал на разузнаването, където се намесва ЦРУ и… — Хвърлих поглед към Кейт. — Ей!

Тя похъркваше.

И така останах сам с мислите си, които започваха да прегряват.

Натиснах мисловна пауза, после върнах лентата на панихидата и намерих колегата Лайъм Грифит. Не можех да отхвърля възможността Кейт да е подготвила срещата с Грифит, който ме беше вбесил достатъчно, за да се заинтригувам от случая. От друга страна, той наистина можеше сериозно да ме е предупреждавал да не си навирам носа, където не ми е работа.

Пак погледнах Кейт. Спеше като ангелче. Моята благоверна нямаше да манипулира любимия си съпруг. Нали?

Втора сцена. Окръжният парк „Къпсог Бийч“, здрачаване. Двойка на плажа.

Дали наистина бяха видели и записали оная издигаща се светлина и експлозията? Питах се и защо така и не са ги открили.

А може и да ги бяха открили.

Трета сцена. Базата на бреговата охрана „Моричес“. Капитан Том Спрък, надежден и уверен очевидец.

Ей това не можех да го изхвърля от ума си. Той беше само един от двестатината мъже, жени и деца, които поотделно или на групи от различни места бяха видели едно и също. „Натам е нагоре, нали?“

И накрая, четвърта сцена. Хангарът в Калвъртън. Господин Сидни Р. Сайбън, следовател от Националната служба за безопасност на транспорта. Честният и непоклатим специалист. Дали наистина беше такъв? Преди да напусне сцената господин Сидни Сайбън бе изразил известни съмнения. „Зрителна измама. Точно така. Не, не е така. По дяволите“.

Каква беше цялата тая работа?

В главата ми се появи неканеният образ на възстановения боинг 747. Мислено закрачих в разбития корпус, обиколих пътеките по закърпения килим, минах между пустите седалки. Както обичат да казват патолозите, „мъртвите ни говорят“.

И в известен смисъл те наистина дори дават показания по време на следствие или съдебен процес.

Боингът беше разкрил повечето си тайни. Както и извадените от океана трупове. Очевидците и специалистите бяха дали показания. Проблемът беше, че не всички казваха едно и също.

Спомнях си, че тоя случай бе провалил или навредил на не една кариера и репутация, и не исках да прибавя кариерата на Кейт или своята към списъка.

Погледнах Кейт. Бяхме женени от година и досега не беше ставало дума за този случай, макар че предишния юли тя бе отишла на панихидата без мен. Зачудих се защо е изчакала точно тая годишнина, за да ме включи в играта. Може да бях на изпитателен срок, а може да беше изникнало нещо ново. Във всеки случай бях допуснат в нещо като група, която не се отказваше от работата по случая.

За всеки, който се беше докосвал до него, винаги бе съществувала опасност. Той представляваше плазмен лъч на смъртта, експлозивен газов мехур, призрачна ракета, заблуден изстрел, електромагнитен импулс, летлива смес от гориво и въздух и зрителна измама.

Инстинктът ми подсказваше да забравя всичко, което съм видял и чул тая вечер — за мое добро и заради Кейт. Обаче не ставаше дума за нас с нея, нито за никой жив, от или извън властите.

Ставаше дума за тях. За ония двеста и трийсетима. И за техните роднини и близки, хората, които бяха оставили рози по седалките в самолета, които бяха запалили свещички и бяха нагазили в океана, бяха хвърлили цветя във водата. И за хората, които не бяха дошли на панихидата, а си бяха останали вкъщи и бяха плакали.

12

Вкъщи. Живея в скъп небостъргач на източна Седемдесет и втора улица между Второ и Трето авеню. Апартаментът ми е на трийсет и четвъртия етаж и от балкона, където стоях в момента — два през нощта — с чаша скоч в ръка, се разкриваше изглед на юг по дължината на Манхатън.

Между небостъргачите в центъра виждах Бауъри и част от Долен Истсайд, където бях израснал — на Хенри Стрийт близо до новите комплекси.

Зад китайския квартал различавах силуетите на съдилищата и затворите, Полис Плаза 1, където бях работил, и Федерал Плаза, където работех сега.

Всъщност пред мен се разкриваше по-голямата част от моето минало — Джон Кори като дете по опасните улици в Долен Истсайд, Джон Кори като ченге новобранец на Бауъри, Джон Кори като детектив от „Убийства“ и накрая Джон Кори, нещатен агент във федералната Контратерористична спецчаст.

А сега, една година след втория си брак, Джон Кори живееше в апартамента на първата си жена Робин, която живееше с шефа си, пълен нещастник, който печелеше прекалено много пари, като защитаваше финансово преуспяващи отрепки.