Полет 800

— Повечето роднини носят снимки на загиналите си близки — продължи да ме информира Кейт. — Но и иначе пак се познават. — Тя ме хвана за ръка. — И не са дошли тук, за да сложат край. Няма край. Тук са, за да се подкрепят и утешават взаимно. Да споделят болката си.

Някой ни подаде програма. Нямаше столове, затова застанахме до палатката откъм страната, отворена към океана.

Точно срещу това място, на тринайсетина километра в океана се беше взривил гигантски самолет. Вълните седмици наред бяха изхвърляли на тоя плаж останки и лични вещи. Някои хора казваха, че изхвърляли и части от човешки тела, обаче по новините никога не го съобщаваха.

Навремето си бях помислил, че това е първият американски самолет, унищожен от вражески действия в Съединените щати. И също, че е втората ръководена от чуждестранни терористи атака на американска земя — първата беше атентатът срещу северния небостъргач на Световния търговски център през февруари 1993-та.

И после, с дните, седмиците и месеците, започна да става все по-вероятно друго обяснение за катастрофата: механична повреда.

Никой не вярваше и всички вярваха. Аз хем вярвах, хем не вярвах.

Погледнах към хоризонта и се опитах да си представя каква е била оная светлина, която толкова много хора са видели да се стрелва към самолета точно преди да избухне. Нямам представа какво са видели, обаче знам какво са им казали — че не са видели нищо.

Жалко, помислих си, че никой не е заснел тоя момент.

3

Както казах, бил съм на много погребения и панихиди, обаче тъкмо над тая панихида за двеста и трийсет мъже, жени и деца беше надвиснала не само плащаницата на смъртта, но и на неяснотата, на неизказания въпрос какво всъщност е свалило самолета преди пет години.

Първо взе думата една жена, която според програмата била капелан в интерденоминационния параклис на летище „Кенеди“. Тя увери приятелите и роднините на жертвите, че спокойно могат да продължат да водят пълноценен живот, въпреки че техните близки не могат.

Говориха още няколко души и в далечината чувах плисъка на вълните.

Духовници от различни религии прочетоха молитви, някои се разплакаха и Кейт ме стисна за ръката. Погледнах я и видях, че по бузите й се стичат сълзи.

Един равин каза на мъртвите:

— И ние все още се удивляваме, че тези хора, макар и покойници от много години, толкова дълго остават невероятно красиви.

Друг оратор, мъж, изгубил жена си и сина си, говори за всички изгубени деца, съпруги и съпрузи, за семействата, които бяха пътували заедно, братята и сестрите, бащите и майките, повечето от които не се познавали помежду си, ала сега за вечни времена били заедно в рая.

Последен говори един протестантски свещеник, който прочете заедно с всички присъстващи псалм 22: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка…“

Полицейски гайдари по шотландски полички изпълниха „Велика милост“ и панихидата в палатката свърши.

После, тъй като го бяха правили години наред, без някой да им каже, всички се запътиха към водата.

Двамата с Кейт ги последвахме.

На брега роднините на жертвите запалиха по свещичка за всеки от двеста и трийсетимата и пламъчетата замъждукаха край морето.

В 20:31, точния час на катастрофата, роднините се хванаха за ръце. Хеликоптер на бреговата охрана насочи прожектор към океана и моряците на един катер хвърлиха венци във водата, където лъчът осветяваше вълните.

Някои роднини коленичиха, други нагазиха в морето и почти всички хвърлиха цветя в прибоя. Хората започнаха да се прегръщат.

Съпричастието и чувствителността не са сред силните ми страни, обаче тая сцена на споделена скръб и утеха проникна през закоравялата ми от смъртта черупка като топъл океански ветрец през мрежа против комари.

Отделни групички хора започнаха да се отдалечават от плажа и ние с Кейт се запътихме обратно към палатката.

Забелязах кмета Руди Джулиани и неколцина местни политици и нюйоркски градски съветници, които лесно се разпознаваха заради съпровождащите ги репортери, настояващи за кратки изявления. Чух един журналист да пита Руди: „Господин кмете, все още ли смятате, че това е бил терористичен акт?“, на което господин Джулиани отговори: „Без коментар“.

Кейт видя двама души, които познаваше, извини се и отиде да поговори с тях.

Застанах на дъсчената пътека до палатката и се загледах в хората, изкачващи се от брега, където продължаваха да горят свещичките. Хеликоптерът и катерът си бяха заминали, но на плажа оставаха неколцина души, някои все още нагазили във водата и отправили взор към морето. Други стояха на групички и разговаряха, прегръщаха се и плачеха. На хората явно им беше трудно да си тръгнат от тоя плаж, толкова близо до мястото, където близките им бяха паднали от лятното небе в красивия океан.

Не бях съвсем сигурен защо съм там, обаче усещането определено правеше тая петгодишна трагедия по-малко теоретична и по-истинска. И тъкмо затова, предполагам, Кейт ме беше поканила да я придружа — това бе част от нейното минало и тя искаше да разбера тая нейна частица. Или пък си беше наумила нещо друго.