Половин война

Разбираше само от битки. Някога си мислеше, че майка Война ще му донесе слава, лъскава купчина злато и сребро и стотици братя в стената от щитове. Вместо това тя му отне единствения брат, който имаше и му остави само рани.

Рейт постави ръка на посинените си ребра, почеса се по превързаната ръка, сбърчи нос и усети болката да се разпростира по лицето му. Това получаваш от битките, ако въобще оцелееш. Глад, болка, самота и куп съжаления.

— Не ти е провървяло, а? — Трън Бату стоеше с ръце на хълбоците, с гръб към отиващата си светлина и Рейт виждаше само тъмния ѝ силует.

— Как разбра? — попита я.

— Каквото и да е било, нямаш вид на човек, на когото му е провървяло.

Рейт въздъхна дълбоко:

— Дошла си да ми се подиграваш, или да ме убиеш? Всъщност, няма значение, все ми е едно, няма да те спирам.

— Всъщност, нито едното, нито другото. — Тя седна бавно до него и провеси дълги крака от пристана. Помълча за момент и гледа смръщено към морето. Подухна вятър и подгони няколко сухи листа по пристана. Накрая тя пое дъх и заговори. — Не е лесен животът на хора като нас, а?

— Така изглежда.

— Онези от нас, които сме докоснати от майка Война… — Тя зарея поглед в хоризонта. — Когато дойде редът на баща Мир, не знаем какво да правим със себе си. Целият ни живот е минал в битки и когато ни свършат враговете…

— Се обръщаме един срещу друг — каза Рейт.

— Кралица Лейтлин ми предложи да се върна на служба при нея като избран щит.

— Радвам се за теб.

— Не мога да приема.

— Нима?

— Остана ли тук, ще виждам само това, което изгубих. — Тя зарея отново поглед в морето и устните ѝ се разтегнаха в горчива усмивка. — Бранд не би искал да линея по загубеното. В това момче нямаше и капка ревност. Щеше да иска да види млади фиданки да пробиват пепелта. Нова надежда. — Тя плесна камъка до себе си. — Отец Ярви ми подари „Южен вятър“.

— Щедър подарък.

— Не мисля, че скоро ще му се наложи да плава докъдето и да било. А аз смятам да тръгна надолу по „Божествена“ и „Недостъпна“, да плавам до Първия сред градовете, че и по-нататък. Ако тръгна до няколко дни, ще изпреваря леда. Събирам екипаж. Старият ми приятел Фрор е новият ми кормчия. Старият ми приятел Досдувой е отговорник за склада, а старата ми приятелка Скифър ще определя курса.

— Благословена си с много приятели за жена с твоя характер. — Рейт се загледа в златистите отблясъци по водата. — Ще се качиш на кораба си и ще оставиш тъгата си на доковете на Скекенхаус, а? Желая ти късмет.

— Не вярвам в късмета. — Трън подсмръкна и се изплю във водата. Но не тръгна да си върви. — Научих нещо онзи ден.

— Че носът ми не е по-здрав от тези на останалите?

— Че съм човек, който трябва от време на време да чува „не“. — Тя извъртя очи към него. — Което пък означава, че ми е нужен някой, на който му стиска да ми каже „не“. Няма много такива наоколо.

Рейт повдигна вежди:

— Със сигурност са по-малко от преди.

— Едно проклето копеленце би ми било от полза, пък и имам свободно задно гребло. — Трън се изправи и му подаде ръка. — Идваш ли?

Рейт не вярваше на ушите си.

— Искаш да се присъединя към екипажа на някой, който ме мрази, който само преди няколко дни едва не ме уби, да се кача на кораб и да плавам до другия край на света, далеч от всичко, което познавам, срещу обещание за тежка работа и лошо време?

— Ъхъ, именно. — Тя се ухили до уши. — Защо, по-добри предложения ли имаш?

Рейт разтвори юмрук и се загледа в празното шишенце в дланта му. После обърна ръка и го пусна във водата.

— Всъщност, не.

Пое ръката на Трън и я остави да го вдигне на крака.

Издигане

— Там, точно там! — извика Кол и протегна ръка да спре коларя, който от своя страна дръпна юздите и спря половин дузината волове. Веригата изскърца и потрепери. Чу се престъргване, после глух пукот и основите на огромния фронтон потънаха в издяланите от камък кухини.

— Побийте коловете — извика Рин и групата дърводелци, доскоро воини, а преди това фермери, се зае с побиване на колове и опъване на паяжина от въжета, които щяха да държат изправена високата покривна конструкция.

Скара вдигна глава нагоре и огледа високия фронтон, точно над стъпалата от разноцветен мрамор, където някога майка Кайър посрещаше посетителите на Йейлтофт. Точно тук беше стоял този, издигнат от дядо ѝ. Същият, който гледа да пада в пламъци в нощта, в която дойде Яркия Йълинг. Възможно ли бе оттогава да бяха минали едва няколко месеца? Струваха ѝ се години, поне сто. И сякаш не тя, а друго момиче гледа как се срива Гората, в друг свят, за който Скара беше чувала просто да се разказват истории.

Синия Дженър я дари с една оредяла откъм зъби усмивка и погледна нагоре.

— Точно където беше старата тронна зала.