Половин война

Кол продължаваше да рисува плановете си във въздуха, а Рин го гледаше подозрително, скръстила ръце на гърдите си и повдигнала вежда.

— Надявам се преди да е дошла зимата да съм вдигнал и закопчал пет такива — нареждаше Кол. — Другите ще трябва да почакат до пролетта. Ще трябва, естествено, да ида на хълмовете да подбера дървета. — Той се почеса по тила и се присламчи към жена си. — Може би жена ми ще дойде с мен да ме топли, когато паднат снеговете?

— Снегът е три пъти колкото човешки бой по тия хълмове! Няма да можем да слезем до пролетта оттам.

— Именно. — Той пъхна показалец в златната елфическа гривна на ръката ѝ и бавно я дръпна надолу.

— Ти си луд.

— Просто се опитвам да бъда най-доброто, на което съм способен. — Той вдигна веригата с ключовете от гърдите ѝ и пъхна глава в нея. — Просто стоя в светлината.

Сграбчи я в прегръдките си и тя се засмя. Вдигна я от земята и я завъртя в кръг и в следващия момент се целуваха. Не ги беше грижа кой ги гледа, целуваха се настървено, той, заровил пръсти в косата ѝ, тя, стиснала брадичката му. Дори и човек да не гледаше натам, нямаше как да не ги чуе. Няколко от чакащите да им дадат задачи дърводелци изгубиха търпение, захвърлиха инструменти и тръгнаха нанякъде, клатейки глави.

Майка Ауд извъртя с досада очи към небето:

— Ето го и недостатъкът от точно този дърводелец и точно този ковач.

— Всеки има някаква слабост. — Скара се радваше за тях, но колкото повече ги гледаше, толкова повече се натъжаваше. Обърна се, зарея поглед в морето и установи, че мислеше за Рейт.

Досега „Южен вятър“ трябваше да е изминал целия път по „Божествена“ и да гребе по „Непристъпна“. Надяваше се той да е щастлив, но нещо ѝ подсказваше, че е от хората, при които щастието не се отбива често. Ако не друго, имаха поне това общо помежду си. Спомни си лицето му, сбърченото му чело, стиснатите устни, така както го помнеше. Спомни си топлината на тялото му. Зачуди се дали и той понякога мисли за нея. Зачуди се…

— Пристигна орел от дядо Ярви — каза майка Ауд.

Скара се отърси от мислите си. Не си струваше да пилее време в напразни мечти.

— Добри новини?

— Ванстерландци имат нов крал. Майка Скаер организирала турнир и той победил всеки, изправил се срещу него воин. Казва се Юрн-гил-Таран.

Синия Дженър се почеса по оредялата коса:

— Нищо не ми говори.

— Главатар на едно от най-северните племена, където снегът никога не се топи. Наричат го Тарана, защото използвал главата си като такъв и можел да прекърши мъж на две.

Скара изду бузи и изпъшка:

— Очарователно.

— Провъзгласил се е за най-великия воин в земите около Разбито море и предизвиква на двубой всеки, осмелил се да се усъмни в думите му.

— Само на осемнайсет съм, а вече ми дойде до гуша от перещи се воини.

— Чудесен избор за съпруг, кралице моя — намигна ѝ Синия Дженър.

— Хм, изпрати му птица, майко Ауд. Кажи му, че Синия Дженър с радост приема да носи ключа му.

— Боя се, че женитбата е последното, което го вълнува — каза майка Ауд и скръсти ръце на гърдите си. — Дядо Ярви се страхува, че той вече планира набези през границата с Гетланд.

Дженър поклати горчиво глава:

— Как е възможно ванстерландци да са отново зажаднели за кръв? Не ги ли е страх от елфическите оръжия?

— Оказва се, че също като лъка, за който имаш само толкова или толкова стрели, — каза майка Ауд — елфическите реликви могат да изпращат Смърт само определен брой пъти. И с вещицата Скифър обратно на юг, Строком отново е забранена земя.

Синия Дженър зарови лице в мазолестите си длани:

— Явно светът не се е променил толкова, колкото си мислехме.

— В пепелта на всяка война вече е пуснало коренче семето на следващата — промърмори Скара и усети добре познатото къркорене в стомаха си. — Изпрати птица на майка Скаер с поздравления за новия крал, а на кралица Лейтлин — със симпатиите и съчувствието на народа на Тровенланд.

— Ами после? — попита майка Ауд.

— После ще си отваряме очите, ще говорим спокойно, ще се усмихваме миловидно, ще съберем приятели и съюзници, ще се молим за спокойствие на баща Мир, но ще държим мечовете подръка за всеки случай.

— Подходящи за всяка ситуация заповеди.

— Ще е добра идея да издигнем отново стените на Бейлова крепост — каза Дженър. — По-високи и здрави отпреди.

— Кралице моя! — едно момче се зададе тичешком откъм пристанището. — Пристигнаха три кораба! На платната им е белият кон на Калийв.

— Пратеници на принц Варослаф — каза Синия Дженър. — Ще слезеш ли да ги посрещнеш на доковете?

Скара се замисли как щеше да се изтълкува това.

— Нека не изглеждаме прекалено ентусиазирани. Да поставят стол тук, под фронтона. Редно е те да дойдат при мен.

— Никога да не забравяме благоприличието — усмихна се майка Ауд.

— Нека не го забравяме. Но когато се наложи, да се престорим, че не съществува.

— Съвсем скоро ще ти направя по-добър, кралице моя. — Кол потупа облегалката на грубо скования, стол, на който сигурно беше седял един от дърводелците, когато носеха храната. — Но засега този ще трябва да свърши работа. — И той изтръска с опакото на ръката си малко прах от седалището.