Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

– Мога да ви захласна с вдъхновяващите истории от славното си минало – продължи тя, полюшвайки дългата златна обеца на едното си ухо, чиито птичи пера висяха до под рамото й. – За това как командвах могъщата армада на императрицата в битката за Фулку, за това как някога бях любовница на самия дюк Микедас, но отказах да стана негова жена, как разбих блокадата на Инкхим, как плавах през най-свирепата морска буря, невиждана от времето на Разцепването на света, как изкарах цял кит на сушата, дрън, дрън, дрън, но какъв смисъл? – Тя потупа дружески по бузата роба до себе си, достатъчно силно, че пляскането да се чуе до другия край на палубата. – Да кажем просто, че сега за вас този кораб е целият свят и на него аз съм велика, а вие сте нищожества.

– Ние сме велики – повтори Триг и огледа намръщен пейките. – Вие сте нищожества.

– Ударихме добра печалба днес въпреки неизбежната подмяна на неколцина от вас. – Множеството катарами по ботушите на капитана задрънчаха, когато тя тръгна наперено по пътеката между пейките. – Тази вечер ще получите хапка хляб и вино. – Тук-там някой приветства с радост тази невиждана проява на щедрост. – Въпреки че вие принадлежите на мен...

Триг се покашля шумно.

– ...и на останалите с дял от този славен кораб...

Триг закима одобрително.

– ...аз мисля за нас като за едно голямо задружно семейство! – Капитанът разпери ръце, сякаш да прегърне целия кораб, и вятърът развя провесените маншети на ризата й, придавайки й вид на огромна чудата птица, готвеща се за полет. – Аз съм глезещата ви баба, Триг и надзирателите му са добрите мили чичовци, а вие сте непослушните дечица. Заедно ние се изправяме срещу майка Море, най-коварния враг на всеки мореплавател! Вие, малки мои дечица, сте големи късметлии, защото снизхождение, великодушие и доброта са моите най-големи слабости. – Рълф се изхрачи шумно. – Повечето от вас ще проявят здрав разум и ще изберат да бъдат послушни, но... може би... – усмивката на Шадикшарам посърна и на мургавото й лице се изписа престорена гримаса на разочарование – неколцина непослушни бунтари ще си помислят, че могат да правят каквото си поискат.

Триг изръмжа сърдито.

– Че могат да обърнат гръб на любящото си семейс­тво. Да изоставят братята и сестрите си. Да напуснат това задружно семейство в някое пристанище. – Тя прокара пръст по тънкия белег на бузата си и оголи зъби. – Вероятно дори да вдигнат предателска ръка над грижов­ните си предани родители.

Триг пое шумно въздух през стиснати зъби в престорен ужас.

– В случай че някой дявол ви втълпи подобни мис­ли... – капитанът се наведе към палубата. – Искам да си спомните за последния, който се опита. – Когато се изправи, държеше дебелата верига и я дръпна яростно. Мърлявият търкач на палубата полетя с писък назад и се стовари на кълбо от дрипи, ръце, крака и коса. – Не искам това неблагодарно създание да припарва до острие, никога! – Тя стъпи на гърба му. – Дори до нож за хранене, ножче за рязане на нокти, до рибарска кука дори! – Тръгна по гърба му и въпреки високите токове на ботушите и предизвикателния терен под тях, нито за миг не наруши наперената си походка. – Той е нищо, чувате ли какво ви казвам?

– Проклетата кучка – промърмори Рълф, когато капитанът скочи ловко от тила на окаяния просяк.

Ярви проследи с поглед злощастния търкач на палубата, който се надигна отново на четири крака, изтри кръвта от устата си, придърпа дървеното трупче и без да издаде и звук, се върна към обичайното си занимание. Само за миг вдигна поглед към отдалечаващата се с гръб към него Шадикшарам и очите му просветнаха яростни и диви през сплъстената коса пред лицето му.

– А сега! – викна Шадикшарам, докато изкачваше тичешком стълбата към покрива на пристройката на кърмата, после спря, за да размърда чевръсто накичените си с пръстени пръсти. – На юг към Торлби, мъничките ми! Чакат ни печалби! Ъъъ, Анкран?

– Капитане? – Анкран се поклони толкова ниско, че почти заби нос в палубата.

– Донеси ми вино, ожаднях от цялото това плямпане.

– Чухте баба си! – изрева Триг и размота бича.

Разнесоха се тропот, викове и скърцане на въжета, когато неколцината свободни моряци на борда разкачиха „Южен вятър“ от дока, за напускане пристанището на Вулсгард.

– А сега какво? – промърмори Ярви.

Рълф изсумтя намусено при тази проява на невежес­тво.

– Сега ли? – Джоуд плю в шепи и намести длани на излъсканото дърво на греблото. – Сега гребем.

Тегли

Съвсем скоро Ярви съжаляваше, че не бе останал в избата на търговеца на плът.

– Тегли.

Тежките стъпки на Триг отмерваха безмилостен ритъм, докато крачеше по пътеката между пейките с навит в месестия си юмрук бич. Очите му шареха в търсене на роба, който се нуждае от окуражението му, боботещият му глас сечеше безцеремонно на равни интервали.

– Тегли.