Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Но боговете няма да чакат вечно. С всяка нова зора споменът за баща му ще избледнява, с всяко следващо пладне властта на майка му ще чезне, с всяко здрачаване хватката на Одем върху Гетланд ще става по-силна. С всеки залез шансовете на Ярви потъваха все по-дълбоко в мрак и тъмнина.

Бичуван над греблото и окован за пейката, няма да отмъсти никому, няма да си върне кралство, от ясно по-ясно.

Затова трябва да се освободи.

Инструментите на пастора

Замах след замах греблата отнасяха Ярви далеч от Торлби, от дома и миналото му. „Южен вятър“ продължи своя път на юг, но ветровете рядко помагаха на робите гребци в задачата им. Все пӝ на юг, покрай назъбената брегова ивица на Гетланд, покрай островчета и вдадени в сушата протоци, покрай оградени с високи дървени огради села, подскачащи по водата рибарски лодки и ферми по осеяните с овце хълмове.

Така продължи и войната на Ярви с греблото – безжалостна, раздираща мускулите и скърцаща със зъби война. Не можеше да каже, че той я печелеше. Никой не печелеше в подобни войни. Но поне пораженията вече не бяха така едностранни.

Курсът на Сюмаел ги отведе в близост до брега и когато подминаваха устието на река Хелм, палубата оживя от промълвени молитви. Гребците хвърляха тревожни погледи към морето и издигащия се спираловидно черен облак, пронизващ небето. Пречупените остри елфически колони на разрушения остров не се виждаха, но всички знаеха, че са там, отвъд хоризонта.

– Строком – промърмори Ярви.

Напрягаше очи, искаше да види, но същевременно се страхуваше, че ще го направи. В далечни времена хората носили реликви от тази прокълната елфическа руина, но малко след триумфалното си завръщане се разболявали и умирали и накрая Съборът забранил ходенето на острова.

– Баща Мир да ни е на помощ – изръмжа Рълф и начерта светия знак пред сърцето си, но го направи ужасно нескопосано.

В този момент робите нямаха нужда от бича на Триг, за да удвоят усилия и да оставят зад гърба си мрачната сянка.

Ярви нямаше как да пропусне иронията на съдбата – това беше маршрутът, по който щеше да пътува за изпита си в Събора. На това си пътуване принц Ярви щеше да седи увит в дебело одеяло, с книга в ръка, погълнат в учение и в пълно неведение за страданията на гребците. Сега, окован на пейката, не му оставаше друго за изучаване освен „Южен вятър“. Корабът, хората на него и как да ги използва, за да се освободи.

„Хората са най-ценният инструмент на пастора“, казваше майка Гундринг.

Ебдел Арик Шадикшарам, самопровъзгласилата се за най-прославена търговка, любовница и морски капитан, прекарваше повечето си време пияна, а останалото – в несвяст от пиене. Понякога хъркането й се чуваше през затворената врата на каютата й в пристройката на кърмата и отмерваше мрачно темпо на гребците. Понякога изпадаше в меланхолично настроение, заставаше на пок­рива на пристройката на носа с една ръка на кръста, другата отпусната надолу, стиснала полупразна бутилка, и гледаше навъсено с лице срещу вятъра, сякаш го предизвикваше да духа по-силно. Друг път крачеше нап­ред-назад по пътеката между пейките и шляпаше дружески гърбове, все едно робите й бяха стари приятели. Подминавайки безименния търкач, никога не пропускаше да го срита, да опъне рязко веригата му или да обърне отгоре му съдържанието на кофата, в която ходеха по нужда гребците. После сръбваше от бутилката и изреваваше с пълно гърло: „Напред към печалбата!“. Гребците започваха да скандират бурно и ако някой викаше особено силно, получаваше глътка от капитанското вино, а ако мълчеше, получаваше поздрав от бича на Триг.

Триг беше главен надзирател, отговорник за ключалките, здравата ръка на кораба. Беше втори по старшинство след капитана и имаше пълен дял от търговията. Командваше надзирателите, сигурно цели две дузини от тях, държеше под око робите и гледаше те да държат каквото темпо поискаше капитанът. Беше брутален човек, но в действията му, по свой ужасяващ начин, имаше справедливост. Той нямаше любимци и не правеше изключение за никого. Всеки получаваше бича наравно с останалите заслужили.

Анкран отговаряше за склада и продоволствието на кораба и в неговите действия нямаше никаква справедливост. Спеше в склада, в средата на трюма под палубата и беше единственият роб, който редовно напускаше кораба. Негова работа беше купуването на храна и дрехи, въртеше сигурно по хиляда дребни мошеничества на ден – купуваше месото почти развалено, орязваше здраво дажбите на гребците, караше ги да кърпят стари дрехи чак докато не станеха съвсем на парцали – и делеше печалбата с Триг.

Всеки път, когато минаваше покрай пейката им, Рълф плюеше с дважди повече отвращение:

– За какво са му притрябвали на това крадливо копеле пари?

– Някои хора просто обичат парите – отвърна спокойно Джоуд.

– Дори робите?

– Робите имат същите апетити като останалите. Това, което им липсва, е възможността да им се отдадат.

– Самата истина – отвърна Рълф и се загледа замислено в Сюмаел.