Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Не беше изненада, че сакатата ръка на Ярви се оказа по-зле пригодена за теглене на тежко гребло, отколкото за държане на щит. В сравнение с Триг мастър Хъннан беше просто грижовна бавачка. Отговорът му за всеки проблем беше бичът, но когато се убеди, че от него пръс­ти не порастват, той върза кривата лява китка на Ярви за греблото със здрави прежулящи кожени ремъци.

– Тегли.

С всяко следващо непосилно изтегляне на дръжката на това противно гребло раменете и гърбът на Ярви изгаряха от болка, ставаше все по-зле и по-зле. Въпреки че преметнатата през пейката кожа се беше протрила до дебелината на фина коприна, а дървото на дръжката лъщеше матово и съвършено гладко благодарение на дланите на безбройните му предшественици, всяко следващо опъване оставяше задника му по-протрит и добавяше нов мехур по ръцете. С всяко следващо потапяне на греблото резките от бича по гърба, ожуленото от ботушите на надзирателите и бавно зарастващите рани от изгорено по шията му щипеха все по-свирепо от солта на морето и на потта му.

– Тегли.

Страданието му премина категорично предела, който Ярви си бе представял като краен, но това, от което остана още по-изненадан, бе на какви чудеса е способен един бич в правилната ръка. Съвсем скоро му трябваше само да чуе плющенето му в другия край на палубата или дори само приближаващия шум от стъпките на Триг, за да стисне очи и плюейки и скимтейки през стиснати зъби, да изтегли греблото една идея по-здраво отпреди.

– Момчето няма да изкара дълго – изръмжа Рълф.

– Загребване по загребване – промърмори тихо Джоуд. Неговите бяха неуморни, мощни, плавни и равномерни, сякаш не чувстваше умора, сякаш и той като греблото беше от дърво. – И дишай бавно. Дишай с греблото. Вдишваш, издишваш.

Ярви не знаеше защо и как, но това помагаше.

– Тегли.

И така, с тракане и тропот на греблата в кръглите отвори по бордовете, с дрънчене на вериги, съскане на въжета и скърцане на дървения корпус, с пъшкане, ругатни или мрачно мълчание от страна на гребците, „Южен вятър“ се носеше бавно по своя курс.

– Загребване по загребване. – Тихият глас на Джоуд бе пътеводна нишка в мъглата от страдание. – Вдишваш, издишваш.

Ярви не беше сигурен кое бе най-голямото изтезание – жиленето на бича, щипането на раните му, изгарящата болка в мускулите, гладът, студът или мизерията и мръсотията. При все това безкрайното стържене от дървеното трупче в ръцете на безименния търкач на палубата – напред, назад, напред, назад, – прозиращият през дрипите му нашарен от белези гръб, треперещите му устни, оголили пожълтели зъби, му припомняха, че може да е много по-зле.

Винаги има по-зле.

– Тегли.

Понякога боговете се смиляваха над злощастието му и изпращаха попътен вятър. Тогава Шадикшарам се усмихваше с онази нейна, пълна със златни зъби усмивка, заповядваше греблата да се приберат и тежкото, обкантено с кожа вълнено платно да се вдигне. После обявяваше безгрижно как състрадание и великодушие са й най-големите слабости.

Просълзен от умиление, Ярви се облягаше с гръб на неподвижното гребло на другарите си зад него, заг­леждаше се в плющящото издуто платно отгоре и поемаше с пълни гърди вонята на над сто потни, отчаяни и съсипани мъже.

– Кога се къпем тук? – промърмори веднъж по време на един от тези блажени моменти.

– Когато майка Море благоволи – изръмжа Рълф.

А това не беше рядкост. Ледените вълни, които се разбиваха в бордовете, често ги прескачаха, понякога просто ги поръсваха, понякога пръскаха или направо обливаха гребците. Майка Море измиваше палубата, препускаше през краката им и оставяше всичко покрито с твърда солена коричка.

– Тегли.

Всяка тройка гребци беше окована за пейката, веригите и на тримата бяха заключени с една ключалка, а единствените, които имаха ключ, бяха капитанът и Триг. Всяка вечер робите ядяха оскъдните си дажби оковани за пейката. Всяка сутрин клечаха един по един над една и също очукана кофа, отново както си бяха оковани за пейката. Нощем спяха оковани за пейката, покрити с вмирисани одеяла и щавени кожи, а над палуба се носеха пъшкане, сумтене, хъркане и парата от дъха им. Веднъж седмично седяха кротко оковани на пейката, докато косите и брадите им биваха остригвани до кожа – вечната битка с въшките, която така и не успяваше да откаже малките пътници.

Единственият път, когато Триг с неохота извади ключа си и отключи една от ключалките, беше една мразовита сутрин, когато намериха кашлящия ванстерландец мъртъв на пейката си. Надзирателите го извлякоха оттам под равнодушните погледи на съседите му и го изхвърлиха през борда.

Единственият, който отбеляза по някакъв начин смъртта му, бе Анкран, който подръпна рядката си брада и каза: „Ще трябва попълнение“.

В първия момент Ярви си каза, че сега оцелелите ще трябва да гребат и за него. В следващия си помисли обнадежден, че това може да означава допълнително храна. След това се отврати от себе си за това, че е започнал да мисли така.

Но не дотам, че да откаже дажбата на ванстерландеца, в случай че му я предложеха.

– Тегли.