Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Простена от безсилие, но се удържа да не го направи. Свлече се на четири крака и пропълзя до мястото, където изчезна Сюмаел. Видя черна вода, плуващи парчета лед, но нито следа от нея. Извърна се през рамо и видя Джоуд да тича надолу по склона сред облак сняг.

– Стой! – изкрещя му. – Прекалено тежък си!

Стори му се, че забеляза движение под леда, допълзя до мястото, просна се по корем и отрина снега, но колкото и да се взираше, не видя нищо освен черна вода и балончета въздух.

Анкран дотича до реката, но още при първата му стъпка върху леда той простена и Анкран се закова намясто и разпери ръце да запази равновесие. Нищо тичаше с огромни крачки през снега надолу по течението към оголено от снега петно лед в средата на реката, от което стърчаха остри назъбени скали.

Ужасяващата тишина се проточи.

– Къде е? – изкрещя Ярви.

Рълф се беше вторачил в него от брега, зяпнал с уста.

Колко дълго може да издържи човек без въздух? Със сигурност не толкова дълго.

Видя Нищо да прави няколко крачки от брега към средата на реката, където спря и вдигна над главата си меча, насочен с върха право надолу.

– Луд ли си? – изпищя Ярви, но в момента, в който го направи, знаеше отговора.

Естествено, че беше.

Мечът полетя надолу и от леда право нагоре пръсна фонтан. Нищо се свлече на колене и бръкна със свободната си ръка във водата.

– Хванах я! – той измъкна Сюмаел от водата.

Тя висеше като парцал в ръката му и от дрехите й течаха струйки ледена вода, докато я влачеше към брега, където чакаха Рълф и Джоуд.

– Диша ли? – изкрещя Ярви, докато пълзеше на четири крака към брега – не смееше да се изправи, за да не я последва във водата.

– Как мога да знам? – попита Джоуд и коленичи до нея.

– Доближи си бузата до устните й!

– Не мисля!

– Вдигни й краката!

Ярви се изправи от леда и затича към тях по брега.

– Какво?

– Обърни я с главата надолу!

Джоуд се подчини без повече въпроси, хвана Сюмаел за глезените и я вдигна нагоре. Отпуснатата й глава се люшна настрани в снега. Ярви дотича до нея, бръкна с два пръста в устата й и ги натика в гърлото й.

– Хайде! – изръмжа той и натисна. – Хайде!

Беше видял майка Гундринг да прави това, когато едно момче падна във вира на мелницата.

Момчето умря.

Сюмаел не помръдваше. Беше леденостудена като мъртвец и Ярви изсъска през зъби накуп всичките молитви, които му дойдоха наум, дори не знаеше към кого ги отправяше.

Усети ръката на Нищо на рамото си:

– Смъртта чака всички ни.

Ярви се отърси от ръката му и натика още по-здраво пръсти в гърлото на Сюмаел:

– Хайде!

Изведнъж като ощипано в съня си дете тя подскочи и изкашля малко вода. Успя да поеме глътка въздух, задави се и повърна още вода.

– Богове! – каза Рълф и отстъпи стъписан заднешком.

Ярви остана не по-малко изненадан от него. Със сигурност не беше предполагал, че някога ще се радва така, когато някой повърне в ръката му.

– Ще ме пуснеш ли вече? – изграчи Сюмаел и извъртя нагоре очи към Джоуд.

Той я пусна и тя се сви на кълбо в снега. Задърпа нашийника се, задави се в кашлица, изплю още вода и започна да трепери като лист.

Рълф се беше облещил така, сякаш виждаше чудо.

– Ти си магьосник! – каза той.

– Или пастор – промърмори под нос Анкран.

Ярви не смяташе да ги оставя да дълбаят с пръст в раната:

– Трябва да я стоплим.

Мъчиха се с всички сили да запалят огън с малък кремък и откъснати от стволовете на боровете парчета мъх, но те бяха мокри и искрите угасваха на мига. Опитваха отново и отново, един по един, докато Сюмаел гледаше втренчено с трескави очи и не спираше да трепери. В един момент се тресеше така, че дрехите й шляпаха.

Джоуд, който някога беше палил пещта всяка сутрин, не можа да направи нищо. Рълф, който във вятър и проливен дъжд беше палил села и ферми по бреговете на Разбито море, също не успя. Дори Ярви направи напразен опит – сакатата му ръка се суети с кремъка, докато пръстите му не прокървиха – под съпровода на Анкран, който мълвеше под нос молитви към Той-който-разпалва-пламъците.

Очевидно боговете бяха приключили за днес с творението на чудеса.

– Можем ли да изкопаем подслон? – попита Джоуд, докато се надигаше на крака. – Също като в бурята?

– Няма достатъчно сняг – отвърна Ярви.

– Заслон от клони тогава?

– Прекалено много сняг.

– Не трябва да спираме. – Сюмаел се изправи рязко и огромното палто на Рълф се свлече от раменете й. – Прекалено горещо е. – Тя размота парчетата платно от ръцете си и те се провесиха надолу от ръкавите, разтвори ризата на гърдите си и задърпа нашийника. – Този шал стяга. – Направи няколко несигурни крачки и се просна по очи на земята. – Не трябва да спираме – смотолеви отново, заровила лице в снега.

Джоуд я претърколи внимателно по гръб, надигна я и я обви нежно с ръка.

– Татко няма да чака вечно – прошепна тя и от посинелите й устни излезе облаче пара.

– Студът е влязъл в главата й.

Ярви постави длан върху влажната й кожа и видя, че ръката му трепери. Може и да я беше спасил от удавяне, но без храна и топлина зимата щеше да я отведе до Пос­ледната врата. Не можеше да понесе мисълта за това. Какво щяха да правят без нея?

Какво щеше да прави той без нея?