Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Изскочиха от къщата като рояк разгневени пчели от съборен кошер. Преброи шестима, всичките увити в кожи и всичките с копие в ръка. Три от тях бяха просто дървени колове с каменни върхове на края, но при все това собствениците им ги държаха решително насочени напред и с вещина. Без да продумат и дума, те се втурнаха към Ярви, разпръснаха се в полукръг и насочиха копията си към него.

Не му оставаше друго, освен да вдигне празни, увити в парцаливи вълнени парчета ръце, да отправи мислено молитва към баща Мир и да изграчи дрезгаво:

– Нуждая се от помощта ви.

Една от фигурите в средата заби дръжката на копието си в снега и излезе бавно напред. Избута назад качулката си и отдолу се показаха чорлава прошарена руса коса и загрубяло от живот и работа на открито лице, покрито с дълбоки бръчки. За момент тя просто стоя и изучава Ярви с поглед. После пристъпи към него и преди той да успее да направи каквото и да било, разпери ръце и го стисна в здрава прегръдка.

– Казвам се Шидвала – заговори тя на езика. – Сам ли си?

– Не – прошепна Ярви и стисна очи, за да прогони избилите от облекчение сълзи. – Другарите ми по гребло са с мен.

Отвътре къщата беше тясна и схлупена и вонеше на пот и пушек, с две думи – същински дворец. В една почерняла тенджера къкреше яхния от шилешко и корени. Ярви едва дочака да получи своя дял в дървена, излъскана от години употреба купичка и моментално започна да гребе с пръсти и да лапа лакомо. Беше най-вкусното нещо, което някога беше ял. Пейките следваха извивката на облите стени и той и приятелите му седяха от едната страна на пращящия огън, а домакините им – Шидвала, четирима мъже, които взе за синовете й, и момчето с въдицата – седяха от другата и зяпаха Джоуд и Сюмаел, все едно бяха излезли от легендите елфи.

В Торлби тези хора биха минали за бедняци. В този момент стаята им изглеждаше пълна с несметни богатства. От куки на стената висяха инструменти за копане от дърво и кокал, хитроумни приспособления и капани за лов и риболов, способни да измъкнат всяка жива твар от сняг и лед. Навсякъде бяха струпани вълчи, кози, мечи и тюленови кожи. Един от домакините – мъж с гъста кафява брада – остърга тенджерата и напълни отново купичката на Джоуд. Едрият южняк закима признателно и притворил блажено очи, започна да тъпче храната в устата си.

Анкран се наведе към него:

– Мисля, че изядохме всичката им вечеря.

Джоуд застина с пръсти в устата, но брадатият мъж се засмя, наведе се през огъня и го потупа по рамото.

– Съжалявам – каза Ярви и остави настрана купичката си.

– Мисля, че сте по-гладни от нас – каза Шидвала. Домакините им говореха езика със странен акцент. – А също, че сте учудващо далеч от пътя си.

– Вървим от земите на бания към Вулсгард – отвърна Анкран.

Жената се замисли за момент, после каза:

– В такъв случай сте учудващо близо до пътя си, но намирам избора ви на път за доста странен.

Ярви нямаше как да не се съгласи с нея.

– Ако знаехме колко тежък ще се окаже, сигурно щяхме да изберем друг.

– Така е с повечето избори, които правим.

– Но сега не ни остава друго, освен да го извървим докрай.

– Така е с повечето избори, които правим.

Нищо се наведе към Ярви и прошепна дрезгаво в ухото му:

– Нямам им доверие.

– Той иска да ви благодари за гостоприемството – побърза да преведе Ярви.

– Всички ви благодарим – добави Анкран. – На вас и на боговете на този дом.

Ярви разчисти пепелта от молитвения камък в огнището и прочете руните.

– И на Тя-която-издишва-снежни вихрушки.

– Добре казано и с право. – Шидвала присви очи. – Там, откъдето идвате, тя е малък бог, а?

– Но тук, както виждам, е върховен – кимна Ярви.

– Като много други неща, боговете изглеждат по-големи, когато си близо до тях. Тук Тя-която-издишва-снежни вихрушки е неизменно зад гърба ти.

– Тогава към нея ще са отправени първите ни молитви на зазоряване – каза Анкран.

– Мъдро – каза Шидвала.

– А към вас – останалите – добави Ярви. – Спасихте ни живота.

– Тук всяко живо същество трябва да ти е приятел. – Тя се усмихна, сбръчканото й лице напомни на Ярви за майка Гундринг и той за момент изпита почти болезнена тъга по дома. – Зимата ни е достатъчен враг.

– Знаем това. – Ярви извърна поглед към Сюмаел, която седеше свита до огъня. Беше наметната през раменете с одеяло и притворила очи, се поклащаше леко напред-назад. Лицето й почти си беше върнало цвета.

– Може да останете тук, докато мине зимата.

– Аз не мога – каза Анкран и гласът му потрепери, когато стисна зъби. – Трябва да се върна при семейството си.

– И аз при моето – каза Ярви, но не спомена, че за разлика от Анкран той бързаше да убие един от своите, не да го спасява. – Трябва да продължим по пътя си, но се нуждаем от много неща.

Шидвала ги огледа един по един и повдигна многозначително вежди:

– Очевидно. Ще се радваме да търгуваме с вас.

При споменаването на търговия синовете й се усмихнаха широко и закимаха одобрително.

Ярви и Анкран се спогледаха, после Анкран разпери длани:

– Ние нямаме нищо за размяна.

– Имате меч.