Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

– Направи нещо! – изсъска Рълф и стисна силно ръката на Ярви.

Но какво? Ярви прехапа напукани устни и се вторачи в дърветата, сякаш отговорът щеше да изскочи оттам.

„Винаги има начин.“

Остана за момент така, после се отскубна от ръката на Рълф и изтича до едно от дърветата, размотавайки пътьом вълненото парче от ръката си. Отскубна с два пръс­та червеникавото снопче от кората и когато го погледна отблизо, угасналите въглени на надеждата се разгоряха с пълна сила.

– Вълна – промърмори Анкран и отскубна друго снопче от съседното дърво. – Оттук са минали овце.

Рълф го грабна от ръката му:

– Искаш да кажеш, били са прекарани оттук?

– На юг – каза Ярви.

– Откъде знаеш?

– Мъхът расте на завет, по западна страна на дърветата.

– Овцете означават топлина – каза Рълф.

– Овцете означават храна – добави Джоуд.

Ярви не каза първото, което му дойде наум, а именно, че овцете също така означават хора, а хората може да са враждебно настроени. Но за да избира, човек трябва да има повече от един изход.

– Аз ще остана с нея – каза Анкран. – Вие доведете помощ, ако можете.

– Не – каза Джоуд. – Тръгваме заедно. Другари по гребло.

– Кой ще я носи?

Джоуд сви рамене:

– Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.

И той подпъхна ръце под тялото й. Докато я вдигаше, лицето му се изкриви в гримаса от напрежението, той залитна леко, но изправи гръб, вдигна глава, а нейната намести удобно на рамото си и без да каже и дума повече, закрачи на юг. Сюмаел не тежеше много, но въпреки това, след толкова дни на студ, глад и умора, в очите на Ярви това беше истински подвиг.

– Живял съм достатъчно дълго – промърмори Рълф, загледан в гърба на Джоуд, – но не мога да кажа, че някога съм виждал нещо по-впечатляващо.

– Нито пък аз – каза Ярви, скочи на крака и забърза след тях.

Можеше ли да се оплаква от нещо в момента, можеше ли да изпитва съмнение или колебание? Как би могъл след такъв урок по сила и човещина?

Кой би могъл?

Добрина

Клечаха скупчени в мокрия храсталак и надничаха надолу към фермата. Една от постройките беше каменна, толкова стара, че се беше вкопала удобно в земята. Устата на Ярви се напълни със слюнка от мириса, който се носеше от бледия дим над затрупания от сняг покрив. Целият настръхна от връхлетелите го далечни спомени за храна и топлина. Другата постройка, съдейки по приглушеното блеене, което се чуваше от време на време от нея, беше кошарата, в която държаха овцете. Изглеждаше направена от преобърнатия корпус на кораб, но защо и как беше стигнал толкова навътре в сушата, Ярви нямаше представа. Останалото се състоеше от грубо сковани бараки, почти напълно погребани под наветите около тях преспи, и ограда от заострени дървени колове между тях.

Точно пред портата, до една дупка в леда, седеше малко момче. Беше увито в дебели кожи, наблюдаваше подпряната на две съчки въдица над дупката и от време на време се изсекваше шумно.

– Не ми харесва – каза Джоуд. – Колко още има вът­ре? Не знаем нищо за тях.

– Освен че са хора – каза Нищо. – А на хората не можеш да имаш никаква вяра.

– Знаем, че имат храна, дрехи и подслон. – Ярви погледна Сюмаел – завита с всичко, което бяха успели да заделят от дрехите си, а то не беше много. Трепереше така силно, че зъбите й чаткаха. Устните й бяха станали сивосинкави като камък, клепачите й потрепваха, повдигаха се вяло, после се спускаха отново. – Неща, от които се нуждаем, за да оцелеем.

– Значи всичко е ясно. – Нищо размота вълненото парче, увито около дръжката на меча. – Стоманата е отговорът.

Ярви го зяпна учудено:

– Ще убиеш момчето?

Рълф разкърши неловко рамене, но Нищо просто сви своите:

– Ако трябва да избирам между неговата смърт и нашата, да, ще го убия, него и всички останали там долу. Ще ме мъчат заедно с останалите ми разкаяния.

Той понечи да се изправи, но Ярви го сграбчи за протрития ръкав и го смъкна обратно долу. Втренчи се в празните му сиви очи. Отблизо не видя повече разсъдък в тях. Точно обратното.

– Същото се отнася и за теб, кухненски чирако – прошепна Нищо.

Ярви преглътна мъчително, но не отмести поглед и не пусна ръкава му. На „Южен вятър“ Сюмаел рискува живота си, за да спаси неговия. Беше време да й се издължи. Освен това беше му дошло до гуша да живее като страхливец.

– Първо ще опитаме с приказки.

Изправи се, замисли се какво можеше да направи, за да изглежда по-малко като просяк на ръба на отчаянието, но не измисли нищо.

– Когато те убият – каза Нищо. – Тогава ще бъде ли стоманата отговорът?

– Предполагам – въздъхна дълбоко Ярви и тръгна бавно надолу по склона.

Нищо не помръдваше. С изключение на момчето – никаква следа от живот. Ярви спря на десетина крачки от него.

– Хей.

Момчето подскочи от изненада, събори въдицата, запрепъва се заднешком, но някак успя да не падне по задник, после се обърна и побягна към къщата. На Ярви не му оставаше друго, освен да чака отвън и да трепери от студ. И от страх, в този ред на мисли. Човек не можеше да очаква кой знае колко добрина от хората, оцеляващи в този суров край.