Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Погледна слънцето със седем лъча на Единствен бог – бога на върховния крал, – което сега красеше фасадата над портала.

– Нейната утеха, нейните милост и закрила ви очакват! – изрева проповедникът. – Единственото, което тя иска в замяна, е да я обичате така, както тя вас!

Нищо се изплю на каменната настилка на площада:

– Какво общо имат боговете с обичта?

– Всичко се е променило – каза Ярви, оглеждайки се, после придърпа надолу качулката си.

– Нов крал. – Сюмаел подаде върха на езика си през цепката на устната си. – Нови порядки.

Големи залози

Ярви се сепна при шума от отварянето на външната врата. Стъпките в коридора го накараха да преглътне тежко. Вратата се отвори рязко и той направи крачка напред, но после застина, останал без дъх...

Двама роби наведоха глави под ниската врата и влязоха в стаята. Ръцете им бяха на дръжките на мечовете. Бяха широкоплещести инглингци със сребърни нашийници. Нищо се наежи и острието на меча му проблесна наполовина изтеглено от ножницата.

– Не! – спря го Ярви.

Познаваше ги. Роби на майка му.

В този момент собственичката им влезе в стаята, следвана по петите от Сюмаел.

Не се беше променила.

Висока, със строго лице, златистата й коса пригладена с помада и навита на безупречни лъщящи къдрици. Носеше по-малко бижута отпреди, но по-големи. Ключът на кралицата от хазната на Гетланд беше изчезнал от огърлицата й и на него висеше друг, по-малък и инкрустиран с тъмночервени, наподобяващи капки кръв рубини.

Ярви се бе провалил в опитите си да убеди спътниците си, че е крал, но майка му просто влизайки в стаята, успя с лекота да я изпълни до тавана с кралско величие.

– Богове – изграчи Рълф и направи болезнена гримаса, докато коленичеше.

Сестра Ауд, Джоуд, Сюмаел и двамата роби побързаха да сторят същото. Нищо коленичи последен, опря върха на меча си в пода и сведе поглед в него, така оставяйки само Ярви и майка му на крака.

Тя почти не обърна внимание на хората около тях. Погледът й беше прикован в Ярви, а неговият – в нея, сякаш бяха сами в стаята. Тя тръгна към него с каменно изражение на лицето, което Ярви намери за толкова красиво, когато тя спря на крачка от него, че чак очите го заболяха. Усети сълзите си да напират.

– Синът ми – прошепна тя и го обгърна с ръце. – Синът ми.

Стискаше го до болка в прегръдките си. Сълзите му потекоха по рамото й, а нейните усети да мокрят косата му.

Ярви най-после беше у дома.

Мина време, докато тя го пусне от прегръдките си, после протегна ръце и стисна раменете му, накрая бавно изтри сълзите от бузите си. Ярви осъзна, че вече не я гледа от толкова ниско. Беше пораснал. И не само в буквалния смисъл.

– Изглежда, приятелката ти е казвала истината – каза тя.

– Жив съм – кимна бавно Ярви.

– И си се научил да си закопчаваш наметалото – каза тя и провери с подръпване катарамата.

Тя изслуша историята му в пълно мълчание.

Мълча, докато слушаше за нападението и опустошаването на Амвенд. За предателството на Одем и дългото падане на Ярви в сърдитото море.

„Нима Гетланд заслужава полукрал?“

Мълча, докато той разказваше за това как бе превърнат в роб, продаден като роб, само погледът й се спря за момент на бледия белег на шията му.

„Това са едни много окаяни създания.“

Мълча по време на бягството от кораба, дългия преход през ледовете и битката на живот и смърт в елфическата руина. Като се замисли над разказа си, Ярви си каза, че от него би излязла чудесна песен, дано само доживееше да я чуе с мелодия.

„В добрите песни не всички герои оцеляват, няма как.“

Когато стигна до смъртта на Анкран, а после на Шадикшарам, си спомни за червения нож в ръката си, за това как пъшка и хърка, докато я ръгаше в гърба, и гърлото му се сви, той стисна очи и трябваше да спре.

„Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една, за да го наръга в гръб.“

Тогава усети ръката на майка си върху своята.

– Гордея се с теб – каза тя. – Баща ти също щеше да се гордее. Сега е важно само това, че се върна при мен.

– Благодарение на тези четиримата.

Ярви преглътна тежко.

Майка му ги огледа един по един:

– Приемете благодарностите ми.

– За нищо – изръмжа Нищо, все така забол поглед в пода, със скрито в чорлави кичури коса лице.

– За мен е чест – отвърна Джоуд и кимна почтително.

– Нямаше да се справим без него – смотолеви Рълф.

– Беше ми като таралеж в гащите през целия път – каза Сюмаел. – Ако можех да избирам отново, щях да го оставя в морето.

– А откъде тогава щеше да намериш кораб да те върне у дома? – усмихна й се широко Ярви.

– О, щях да измисля нещо друго – отвърна на усмивката му тя.

Майката на Ярви не се присъедини към усмивките им. Тя проследи много внимателно погледите, които двамата си размениха, после присви подозрително очи.

– Какъв ти е синът ми, момиче?

Сюмаел замига смутено и мургавите й бузи поруменяха.

– Аз, ъъъ...

Ярви никога досега не я беше виждал толкова смутена.

– Приятел ми е – побърза да отговори той. – Рискува живота си, за да спаси моя. Другар по гребло. – Замисли се за момент. – Семейство.