Полунощ

И тогава те й отрязаха Крилете. Беше бързо, поне Елена не почувства почти нищо. Най-много я заболя сърцето. Тя се бореше, подтиквана от гордостта и упоритостта си, но сега се сгърчи от срам, когато всички чифтове криле бяха отрязани. Първи паднаха Крилете на изкуплението, онези разкошни цветни дъги. Последваха ги Крилете на пречистването, бели и искрящи като заскрежени паяжини. Крилете на вятъра, като пухчета на магарешки бодил с цвят на мед. Крилете на спомените, меко теменужено и кадифено синьо. После и Крилете на защитата — изумруденозелени и златни, крилете, които спасиха приятелите й от свирепите атаки на Блудуед първия път, когато влязоха в Тъмното измерение.

И накрая, Крилете на разрушението — високи, абаносови арки с деликатни краища като черна дантела.

Елена се постара да запази мълчание, докато отнемаха всяка една от силите й. Но след като първите и вторите паднаха отстрани в сенките, така че навярно само тя можеше да ги види, чу тихо ахване и осъзна, че е нейният глас. И със следващото срязване прозвуча приглушено хлипане.

За миг се възцари тишина. Сетне внезапно се надигна оглушителен шум. Елена чу сърцераздирателното оплакване на Бони и гневния рев на Сейдж, а Стефан, нежният Стефан, крещеше обиди и ругатни към пазителите. От приглушения звук на гласа му Елена предположи, че се бори с тях, бори се, за да стигне до нея.

Някак си се добра до нея точно когато смъртоносните, изящни Криле на разрушението бяха отрязани от раменете й и паднаха като дълги сенки върху пода. Беше добре, че той стигна до нея точно в този момент, защото накрая, когато Елена беше най-малко опасна, откакто Силите на Крилете бяха събудени у нея, изведнъж пазителите изглеждаха изплашени. Отстъпиха назад от нея, тези силни и застрашителни жени, и край нея остана само Стефан, който я подхвана и притисна в прегръдките си.

Замаяна и шокирана, тя отново беше обикновена осемнайсетгодишна девойка. С изключение на кръвта й. Те искаха да вземат и кръвта й… да я „пречистят“. Трите владетелки и техните слуги вече се бяха събрали около нея в решителен, разноцветен триъгълник, и пускаха в действие магиите си, когато Сейдж изрева:

— Спрете!

Елена, обронила глава върху рамото на Стефан, го виждаше смътно, кадифените му черни криле все още бяха разперени от стена до стена и все още докосваха златния таван. Бони се бе залепила за него като отвято пухче на глухарче.

— Вече и без това намалихте аурата й толкова много, че едва мъждука — изръмжа Сейдж. — Ако „пречистите“ напълно кръвта на това бедно мъниче, то ще умре — и тогава ще се пробуди. Вие ще сте създали un vampire27, госпожи. Това ли искате?

Сюсюре политна назад. За владетел на толкова сурово и жестоко царство, тя изглеждаше почти нежна — но не толкова деликатна и отстъпчива, че да не среже Крилете ми, помисли си Елена, докато извиваше рамене, за да освободи напрежението в тях. Може би тя не знае колко много боли, обади се смътно друга част от съзнанието й.

После целият й ум се мобилизира, сля се в едно по спешност. Нещо топло и в същото време разхлаждащо се плъзгаше по тила й на малки капки. Не беше кръв. Не, това определено беше много по-ценно от всичко, което й бяха отнели пазителите. Сълзите на Стефан.

Тя се залюля силно, опитвайки се да пренесе тежестта си върху краката. Някак си, макар и трепереща, успя. Осъзна колко силно трепери, когато се опита да повдигне лявата си ръка и да избърше сълзите от страните на Стефан с палеца си. Цялата й ръка се тресеше, сякаш си правеше някаква детска шега. Палецът й се заби в бузата му с достатъчно сила, за да накара всеки друг да трепне. Тя го погледна с безмълвно извинение, твърде шокирана, за да промълви и дума.

Стефан обаче не спираше да говори.

— Няма значение — казваше. — Всичко е наред, любима. О, прекрасна любима, всичко ще бъде наред. — Избърса очите й с твърда и сигурна ръка, като през цялото време гледаше само нея, и — знаеше го — мислеше само за нея.

Знаеше го, защото също разбра и в кой момент това се промени.

В полезрението й беше червена коса, размазана от сълзите. Червена коса и тесни зелени очи, твърде близо до нея. Тогава Елена усети, че Стефан си спомни, че на света има и други неща освен Елена.

Лицето му се промени. Не се озъби, нито издаде брадичка. Промяната беше пълна, но бе съсредоточена в очите му, които станаха убийствено твърди, докато всичко останало бе остро и свирепо.

— Ако я докоснеш отново, злобна кучко, ще ти разкъсам гърлото — процеди Стефан, а всяка дума прозвуча, все едно ледени късове падаха върху пода.

Смайването на Елена бе толкова голямо, че сълзите й секнаха. Стефан не говореше по този начин на жени. Дори Деймън не го правеше — не го бе правил. Ала думите продължаваха да отекват във величествената като катедрала зала. Присъстващите заотстъпваха назад.

Идола също отстъпваше, но устните й бяха извити.

— Нима мислиш, че тъй като сме пазители, не можем да ви нараним…? — поде тя, но гласът на Стефан се вряза в нейния.