Полунощ

— Наистина не е — побърза да се присъедини русокосата Райънен. — Ние не знаем какво става с вампирите. Те са извън нашата сфера. Никога не ги виждаме след смъртта им. Най-простото обяснение е, че те просто… изчезват. — Тя щракна с пръсти.

— Не вярвам в това! — заяви Елена, осъзнавайки, че е повишила глас.

Гласове, непринадлежащи на никого конкретно, избухнаха около Елена в шумен протест, формирайки нещо като речитатив:

Не е възможно. Просто не е възможно! (Но моля) Не! Деймън си отиде и да се питаме къде е, е все едно да питаме къде отива пламъкът на свещта, когато го угасим. (Но не трябва ли поне да се опитате да го върнете обратно?) Нима не изпитвате никаква благодарност? Би трябвало да сте благодарни, че другите неща, за които помолихте, могат да бъдат осъществени. (Но в замяна на двата специални ключа…) Не, Силата, която ни се подчинява, не може да върне обратно Деймън! Елена трябва да се примири с реалността. И без това вече е разглезена твърде много! (Но какво ще навреди, ако опитаме отново?) Добре! Ако искате да знаете, Сюсюре вече ни накара да опитаме. И нищо не се получи! Деймън… си… отиде! И духът му също не може да бъде намерен никъде! Това се случва с вампирите и всички го знаем!

Елена осъзна, че се взира в ръцете си, които бяха чисти, но със счупени нокти и кървящи кокалчета. Външният свят отново стана нереален. Тя се бе затворила в себе си, борейки се с мъката, с мисълта, че Идола, главният владетел на пазителите, не бе споменала преди, че са търсили душата на Деймън. И че тя… си е отишла.

Внезапно сякаш стените на залата се сключиха около нея. Нямаше достатъчно въздух. Бяха само тези жени: тези силни, магически жени пазители; вълшебници, които при все това не притежаваха достатъчно мощ, за да спасят Деймън — или поне не се интересуваха толкова силно, че да опитат още веднъж.

Не беше сигурна какво става с нея. Гърлото й се изду, усещаше гръдния си кош едновременно огромен и стегнат. Всеки удар на сърцето й отекваше мъчително в нея, все едно искаше да я тласне към смъртта.

Към смъртта. В съзнанието й изплува ръка, стиснала чаша с вино „Черна магия“.

И тогава Елена разбра, че трябва да застане по определен начин, да прошепне определени думи в ума си. Но последното, името на магията, трябваше да бъде изречено накрая.

Накрая… когато нещата забавиха своя ход. Когато зеленооката Идола — с идеалното име на някой, който идолизира себе си, каза си Елена — русокосата делова Райънен и грижовната Сюсюре — всички я зяпаха с отворени усти, твърде потресени, за да помръднат дори пръст, докато Елена произнесе тихо и спокойно:

— Криле на разрушението…

Този, който я спря, беше воин, съвсем обикновен по ранг и длъжност, една от тъмнокосите жени. Скочи върху платформата и с нечовешка скорост притисна длан върху устата на Елена, така че последната сричка бе само приглушено мънкане. И златната, зелена и синя зала не експлодира на милион частици, а горещият разтопен метал не потече на ручеи като лава, фонтанът с бликащите венчелистчета не се изпари, а разноцветните стъкла на прозорците не се пръснаха.

Още ръце се сключиха около Елена, задържаха я в здрава хватка, едва позволявайки й да си поеме дъх, дори когато тя се отпусна от липса на въздух. Елена се бореше като животно, със зъби и нокти, за да се отскубне и избяга. Ала накрая бе окончателно усмирена и притисната към пода. Чуваше плътния глас на Сейдж да кънти гневно и Стефан, между телепатични изблици към нея, умоляващ и обясняващ.

— Тя все още не е на себе си! Дори не осъзнава какво прави!

Ала над всички, по-силно и могъщо, се извисяваха гласовете на пазителите.

„Тя щеше да ни убие!“. „Онези Криле… никога не съм виждала нещо толкова смъртоносно!“. „Човешко същество! И само с три думи тя щеше да ни унищожи!“. „Ако Линеа не я бе спряла…“ „Или ако беше само няколко метра по-далеч…“. „Знаете, че тя разруши луната! Сега на нея няма никакъв живот, а от небето продължава да се сипе пепел!“. „Не това е важното. Важното е, че тя изобщо не би трябвало да притежава Криле на Силите. Трябва да й бъдат отрязани“. „Точно така — отрежете Крилете й! Направете го веднага!“.

Накрая Елена разпозна гласовете на Райънен и Идола. Все още се съпротивляваше, но те я държаха толкова здраво и я притискаха отгоре толкова безмилостно, че й струваше огромно усилие само да си поема дъх. Всичките й усилия бяха напразни, само губеше сили.