Полунощ

Тогава го осъзна. Всяка птица, включително вечно грачещите гарвани, които обитаваха старите дъбове, бяха замлъкнали.

Всички едновременно.

Мат усети как стомахът му се сви на топка, когато вдигна глава и после се озърна. Съзнанието му упорито се стараеше да се придържа към мисълта: „Деца. Играят. Добре.“ Тялото му беше по-умно. Ръката му вече бе в джоба и вадеше кубчето със самозалепващи се листчета: тънки листчета хартия, които обикновено тутакси спираха злата магия.

Мат се надяваше Мередит да не забрави да помоли майката на Изобел за още амулети. Наведе се и затича и…

… видя две хлапета, които си играеха сред клоните на стария дъб. Взираха се в него. Едното висеше с главата надолу, преметнало коленете си около един клон, а другото дъвчеше нещо… от торба за боклук.

Хлапето, което висеше, се взираше в него със странен, пронизващ поглед.

— Питал ли си се някога какво е да си мъртъв? — попита.

В този момент момчето, което дъвчеше, вдигна глава. Около устата му се виждаше широка, яркочервена ивица. Яркочервена…

… кръв. И… каквото и да имаше в торбата, то се движеше. Риташе. Мяташе се безсилно. Опитваше се да се измъкне.

На Мат му се догади. В гърлото му сякаш запари киселина. Щеше да повърне. Мляскащото хлапе се бе втренчило в него със смразяващите си катраненочерни очи. Висящото му другарче се усмихваше.

Тогава, сякаш раздвижени от топъл полъх на вятъра, Мат усети как космите на врата му се изправят. Не само птиците бяха притихнали. Всичко бе застинало в мъртвешка тишина. Не се извисяваше детски глас в опит да надвика друго дете в спор, не се чуваше песен, нито друга реч.

Той се извъртя и видя защо. Те се взираха в него. Всички деца го наблюдаваха безмълвно. След това, със смразяваща точност, в мига, в който се обърна отново към двете момчета на дървото, всички останали тръгнаха към него.

Само че не вървяха.

А пълзяха. Като гущери. Затова му се бе сторило, че някои от тях си играят с топчета на тротоара. Всички се движеха по един и същи начин, с кореми близо до земята, вдигнати лакти, ръце като предни лапи, с наклонени настрани колене.

Сега вече усети горчилка в устата си. Погледна в противоположна посока надолу по улицата и видя, че към него се прокрадва друга група. Лицата на всички бяха изкривени в неестествени усмивки. Сякаш някой опъваше бузите им зад тях, опъваше ги силно, така че ухилените им гримаси все едно разчупваха лицата им на две.

Мат забеляза и още нещо. Внезапно те спряха, а докато той ги гледаше вторачено, застинаха напълно неподвижни. Абсолютно неподвижни, на свой ред впили поглед в него. Но когато се извърна, с периферното си зрение видя промъкващите се фигури.

Нямаше достатъчно самозалепващи се листчета за всички.

Не можеш да избягаш от това. Прозвуча като външен глас в главата му. Телепатия. Но може би му се струваше така, защото главата на Мат сякаш се бе превърнала в мътен червен облак, плуващ нагоре.

За щастие, тялото му го чу и внезапно той се озова върху задната част на колата си. Сграбчи висящото хлапе. За миг го прониза безпомощен импулс да пусне момчето, взираше се в него, но със зловещи, необичайни очи, наполовина подбелени. Вместо да го пусне, Мат залепи едно от листчетата амулети върху челото му, като в същото време го завъртя така, че да седне върху капака на багажника.

Последва пауза, сетне се разнесе вопъл. Хлапето беше поне на четиринайсет, ала трийсет секунди след като амулетът срещу злото бе залепен върху челото му, то се разрида като малко дете.

Като по даден знак промъкващите се хлапета изсъскаха едновременно. Като огромен парен локомотив. Ссссссссссссссссссссссс.

Започнаха да дишат и издишат много бързо, все едно усвояваха ново упражнение. В същото време запълзяха, но дишаха толкова тежко, че Мат виждаше как отстрани гърдите им се повдигаха и спускаха.

Когато Мат се обърна, за да погледне групата, всички замръзнаха намясто, но продължиха да дишат неестествено. Усещаше, че онези зад него се приближават.

Ударите на сърцето му отекваха в ушите. Би могъл да се бие с тези отпред, но не и с групата отзад. Някои от тях изглеждаха само на десет или единайсет години. Други — почти на неговата възраст. Някои бяха момичета, за Бога! Мат си спомняше какво правеха обсебените момичета последния път, когато ги видя, и почувства силно отвращение.

Обаче знаеше, че ако продължава да гледа дъвчещото хлапе, ще му стане още по-зле. Чуваше мляскащите звуци — чуваше и тихото изтерзано скимтене, и немощната съпротива в торбата.

Отново се извъртя бързо, за да остане от другата страна на пълзящите към него, после се насили да погледне. С тихо пукане, торбата се изхлузи, когато той я сграбчи, но хлапето държеше това, което беше в…

О, Господи! Той яде бебе! Бебе! Бе…

Дръпна момчето от дървото и в същото време ръката му залепи амулета върху гърба му. И тогава… тогава, слава на Бога, видя козината. Не беше бебе. Беше твърде малко, за да е бебе, дори новородено. Но бе почти изядено.