Полунощ

— Той ще е един от тези, които ще спасят града от този хаос — прекъсна я доктор Алпърт. — Той ще го прочисти. А сега ние трябва да се махнем, за да не му пречим. Мат, само за твое сведение, чух, че госпожа Маккълоу също заминава. Господин и госпожа Сулес изглежда още не са решили, нито семейство Гилбърт–Максуел. — Изрече последните две имена с подчертано натъртване.

Семейство Гилбърт–Максуел се състоеше от Джудит, лелята на Елена, съпруга й Робърт Максуел и Маргарет, малката сестра на Елена. Нямаше реална причина да ги споменава, но Мат знаеше защо доктор Алпърт го бе сторила. Тя си спомняше, че е видяла Елена, когато целият този хаос започна. Въпреки че Елена бе пречистила гората, където бе стояла доктор Алпърт, тя си спомняше.

— Аз ще кажа… на Мередит — рече Мат и я погледна в очите, като кимна леко, сякаш искаше да добави: „Ще кажа също и на Елена.“

— Има ли още за носене? — попита Тайрон, който мъкнеше малък куфар и клетката с канарчето, в която малкото птиче отчаяно махаше с крилца.

— Не, но как да ви се отблагодаря? — попита госпожа Хъникът.

— Ще отложим благодарностите за по-късно. А сега, всички в колата — изкомандва доктор Алпърт. — Потегляме.

Мат прегърна майка си и я побутна леко към джипа, където вече бяха изчезнали клетката с канарчето и малкият куфар.

— Довиждане! — завикаха всички. Тайрон подаде глава от прозореца и подвикна: — Винаги можеш да ми се обадиш! Искам да помогна!

И след това потеглиха.

Мат направо не можеше да повярва, че е свършило; всичко се случи толкова бързо. Изтича вътре през отворената врата на къщата и си взе другия чифт маратонки, в случай че госпожа Флауърс не успее да обезмириси тези, които носеше.

Когато отново излезе тичешком от къщата, трябваше да премигне. Вместо белия джип, до неговата бе паркирала друга бяла кола. Огледа се. Не се виждаха никакви деца. Нямаше и следа от тях.

И птиците отново пееха.

В колата имаше двама мъже. Един бял и един чернокож, и двамата на възрастта да бъдат загрижени бащи. Колата им беше блокирала неговата и Мат нямаше друг избор, освен да отиде при тях. Двамата мъже слязоха от колата, наблюдавайки го, все едно беше опасен като китсуне.

В същия миг Мат осъзна, че е направил грешка.

— Ти ли си Мат Хъникът?

Мат бе принуден да кимне.

— Кажи „да“ или „не“.

— Да. — Сега Мат можеше да разгледа вътрешността на колата. Беше полицейска патрулна кола, от онези със светлини вътре, винаги в готовност, когато полицаите решат да вкарат някого в нея без много шум.

— Матю Джефри Хъникът, арестуван си за нападение и нанасяне на телесна повреда на Каролайн Бюла Форбс. Имаш право да запазиш мълчание. В противен случай всичко, което кажеш, може да бъде използвано против теб в съда…

— Не видяхте ли онези деца? — изкрещя Мат. — Трябва да сте видели поне едно или две от тях! Това нищо ли не означава за вас?

— Наведи се и постави ръце върху предницата на колата.

— Това ще унищожи целия град! И вие му помагате!

— Разбираш ли правата си…?

— Вие разбирате ли какво става във Фелс Чърч?

Този път имаше пауза.

— Ние сме от Риджмънд — изрече след миг единият от полицаите с равен глас.

19

През безценните секунди, които сякаш се проточиха с часове, Бони реши, че каквото е писано да стане, ще стане, независимо от нея. А и беше въпрос на гордост. Знаеше, че мнозина биха й се присмели за това, но беше истина. Въпреки новите Сили на Елена именно Бони бе тази, която най-много свикна да се сблъсква с пълния мрак. И все някак си оцеляваше. Ала много скоро щеше да изгуби последната схватка. От нея зависеше как точно да стане това.

Чу извисяващите се писъци, после секнаха. Е, това бе всичко, което можеше да стори, поне за момента. Да спре да крещи. Изборът бе направен. Бони щеше да полети навън, но с непрекършен дух, дръзка и… безмълвна.

В мига, в който тя спря да крещи, Шиничи даде знак и великанското чудовище, което я носеше към прозореца, спря.

Знаеше го. Той беше грубиян. Грубияните искат да чуват, че причиняват болка или че хората са нещастни. Страшилището я повдигна, така че лицето й да е на едно ниво с това на Шиничи.

— Вълнуваш ли се от еднопосочното си пътешествие?

— Тръпна от вълнение — отвърна момичето безизразно. Хей, помисли си, май доста ме бива като смелчага. Но вътрешно трепереше с двойна сила, сякаш напук на каменната й физиономия.

Шиничи отвори прозореца.

— Още ли тръпнеш от вълнение?

Е, това вече беше нещо — отварянето на прозореца. Нямаше да бъде запратена с все сила в стъклото, така че счупените парчета да се врежат в лицето й, докато лети през стърчащите им остри ръбове. Нямаше да има болка, докато не се удари в земята, и никой нямаше да разбере за това, дори тя.

Просто го направи и да приключваме, каза си Бони. Топлият бриз, нахлул през прозореца, я накара да осъзнае, че това място, този пазар на робини, където на клиентите им бе позволено да отсяват робините, докато си харесат подходящата — беше с климатик, работещ на пълни обороти.