Полунощ

— Татко! Татенце! Какво има? Били ли са тук хлапетата, полуделите хлапета? Наранили ли са някого?

— Много отдавна трябваше да ти разкажем цялата история — промълви баща й. Говореше с такова отчаяние, че нямаше и следа от някогашните му речи. — Когато беше… нападната.

— От вампира? Или от дядо? Или от някого другиго?

Последва дълга пауза. После майка й пресуши съдържанието на чашата си и извика:

— Джанет, още една, моля те.

— Недей, Габриела — смъмри я баща й кротко.

— Нандо… не мога да понеса това. Мисълта, че mi hija inocente4…

— Вижте, мисля, че мога да ви улесня — обади се Мередит. — Аз вече зная… ами, първо, че имам брат близнак.

Родителите й добиха ужасени физиономии. Двамата се вкопчиха един в друг и простенаха.

— Кой ти каза? — попита баща й остро. — В онзи пансион кой би могъл да знае…?

Мередит изчака няколко секунди, за да се успокоят.

— Не, не. Татко, аз открих — ами, дядо говори с мен. — Беше почти истина. Наистина бе говорил. Само че не за брат й. — Както и да е, така открих бойното копие. Но вампирът, който ни е наранил, е мъртъв. Той беше сериен убиец, онзи, който уби Вики и Сю. Казваше се Клаус.

— Мислиш, че е имало само един вампир? — намеси се майка й. Произнасяше думата на испански, което на Мередит винаги й се струваше още по-плашещо.

Вселената сякаш започна да се върти по-бавно около Мередит.

— Това е само предположение — заяви баща й. — Ние всъщност не знаем дали е имало и други, освен онзи много силен вампир.

— Но вие знаете за Клаус. Откъде?

— Видяхме го. Той беше силният вампир. Уби охраната на входа — всеки с по един удар. След това се преместихме в друг град. Надявахме се никога да не узнаеш, че си имала брат. — Баща й избърса очите си. — Дядо ти говори с нас веднага след нападението. Но на следващия ден… нищо. Повече въобще не проговори.

Майка й захлупи лице в шепи. Сетне го вдигна, за да извика:

— Джанет! Още една, рог favor5!

— Веднага, госпожо.

Мередит погледна в сините очи на икономката с надеждата да открие решението на тази загадка, но не видя нищо, никаква помощ, освен съчувствие. Джанет се отдалечи с празната чаша, а френската й плитка се залюля на гърба й.

Мередит се извърна обратно към родителите си. И двамата с толкова тъмни очи, с толкова смугла кожа. Бяха се прегърнали, насочили погледи към нея.

— Мамо, татко, зная, че ви е много трудно. Но аз ще преследвам изродите, подобни на онези, които са наранили дядо, баба и брат ми. Опасно е, но трябва да го направя. — Зае бойна поза от таекуондо. — Имам предвид, че вие сте ме обучили.

— Но ще тръгнеш ли срещу собственото си семейство? Можеш ли да го направиш? — извика майка й.

Мередит седна. Тя бе достигнала границата на спомените, които двамата със Стефан бяха открили.

— Значи Клаус не го е убил, както е направил с баба. Отвел е брат ми със себе си.

— Кристиан — проплака майка й. — Беше още бебе. На три години! Тогава заварихме двама ви… и кръвта… о, кръвта…

Баща й стана не за да държи реч, а за да обвие ръка около рамото на Мередит.

— Мислехме, че ще е по-лесно да не ти казваме — че ти едва ли ще имаш спомени от случилото се, когато ви заварихме. И ти нямаш, нали?

Очите на Мередит се наляха със сълзи. Погледна към майка си, опитвайки се да й каже безмълвно, че не разбира за какво говори баща й.

— Той е пиел кръвта ми? — досети се тя. — Клаус?

— Не! — извика баща й, докато майка й зашепна молитви.

— Тогава значи е пиел кръвта на Кристиан. — Сега Мередит бе коленичила на пода, опитвайки се да види лицето на майка си.

— Не! — извика баща й отново. Задави се.

— La sangre6! — простена майка й и закри очите си. — Кръвта!

— Querida7 — изхлипа баща й и отиде при жена си.

— Татко! — Мередит го последва и разтърси ръката му. — Ти изключи всички възможности! Не разбирам! Кой е пиел кръв?

— Ти! Ти! — почти изкрещя майка й. — От собствения си брат! О, какъв ужас!

— Габриела! — изпъшка баща й.

Майката на Мередит отново избухна в сълзи.

На Мередит й се зави свят.

— Аз не съм вампир! Аз преследвам вампирите и ги убивам!

— Той каза — прошепна баща й дрезгаво: — „Само се погрижете да изпива по една супена лъжица на ден, ако искате тя да живее. Това е. Опитайте с кървавица.“ Смееше се.

Мередит нямаше нужда да пита дали са се подчинили. Вкъщи се поднасяше кървавица поне веднъж седмично. Тя беше отраснала с това. Не го имаше за нищо особено.

— Защо? — сега тя прошепна дрезгаво. — Защо той не ме е убил?

— Не зная! Все още не знаем! Онзи мъж, целият оплескан с кръв — с твоята кръв, с кръвта на брат ти, не знаем! И тогава, в последната минута, той сграбчи и двама ви, но ти го ухапа по ръката — каза баща й.