Полунощ

— Той се засмя — засмя! — когато малките ти зъби се впиха в него, а малките ти ръчички го блъскаха, и каза: „Ще ви оставя момичето, за да се тревожите в какво би могло да се превърне. Момчето взимам със себе си.“ И тогава внезапно изглежда аз се освободих от магията, защото отново се протегнах към теб, готова да се боря с него за двама ви. Но не можах! След като те взех в прегръдките си, повече не можах да помръдна и сантиметър. А той си излезе, като продължаваше да се смее и отведе брат ти Кристиан със себе си.

Нищо чудно, че не искаха да празнуват годишнината от този ден, помисли си Мередит. Баба й бе умряла, дядо й бе полудял, брат й бе загубен завинаги, а самата тя — какво? Нищо чудно, че празнуваха рождения й ден седмица по-рано.

Мередит се опита да запази спокойствие. Около нея светът се разпадаше на парчета, ала тя трябваше да остане спокойна. Самообладанието я бе поддържало жива през целия й живот. Без дори да е нужно да брои, тя вдишваше дълбоко през носа си и издишваше през устата. Дълбоко, дълбоко, пречистващи вдишвания. Умиротворението бавно се разля по тялото й. Само една част от нея продължаваше да чува майка й.

— Онази вечер се прибрахме по-рано у дома, защото аз имах главоболие…

— Шт, querida… — започна баща й.

— Прибрахме се по-рано — продължи да нарежда майка й. — О, Благословена Дево, какво щяхме да заварим, ако бяхме закъснели? Щяхме да загубим и теб! Моето бебе! Моето бебе с окървавена уста!

— Но ние се върнахме достатъчно рано, за да я спасим — вметна дрезгаво бащата на Мередит, сякаш се опитваше да пробуди майка й от някаква магия.

— О, благодаря ти, Пресвета и Пречиста Дево… — Майка й не можеше да спре да плаче.

— Татко — заговори настоятелно Мередит. Сърцето я болеше заради майка й, но се нуждаеше от информация. — Виждал ли си го някога отново? Или да си чувал за него? За брат ми, Кристиан?

— Да — кимна баща й. — О, да, ние видяхме нещо.

— Нандо, не! — простена майка й.

— Рано или късно тя трябва да узнае истината — заяви баща й. Зарови из някакви папки на бюрото. — Виж! — обърна се към дъщеря си. — Погледни това.

Мередит се втренчи невярващо.

* * *

В Тъмното измерение Бони стисна очи. Над високия прозорец се изви силен вятър. Това бе единствената мисъл, която се стрелна през ума й, когато бе извън прозореца, а после отново се озова вътре. Страшилището се смееше, а ужасният глас на Шиничи казваше:

— Наистина ли си помисли, че ще те пуснем, без да те разпитаме както трябва?

Бони чу думите, които й се сториха безсмислени, но после ги разбра. Тези ужасни същества, които я държаха в плен, щяха да я наранят. Щяха да я измъчват. Да пречупят смелостта й.

Мислеше, че е изкрещяла нещо към него, макар че всъщност единственото реално усещане бе топлинната експлозия зад нея и тогава — невероятно, — загърнат в черна пелерина, целият в блестящи звезди, с които приличаше на нещо като принц, повел армията си в бой с врага, се появи Деймън.

Деймън.

Толкова много закъсня, че тя вече бе изгубила надежда. Но сега беше тук и озари за миг със сияйната си усмивка Шиничи, който го зяпаше смаяно, сякаш поразен от гръм.

— Боя се, че госпожица Маккълоу в момента има друг ангажимент — прозвуча гласът му. — Но аз ще се върна, за да те изритам по задника — незабавно. Само мръднете и ще убия всички ви, бавно. Благодаря ви за отделеното време и внимание.

И преди останалите да се окопитят от първоначалния си шок от появата му, двамата с Бони полетяха. Той не се насочи назад, към прозореца, а встрани, протегнал едната си ръка пред себе си, обвивайки и двамата в черен ефирен облак на Сила. Разбиха двустранното огледало и почти бяха прелетели до следващата стая, преди съзнанието на момичето да регистрира, че първата е празна. После преминаха с трясък през сложен екран, направен така, че да създава впечатление, че се вижда навън, и прелетяха над някой, легнал в леглото. После… що се отнасяше до Бони, бяха просто серия от разбиване и преминаване с оглушителен трясък. Тя едва успя да зърне ставащото във всяка стая. Накрая…

Трясъците спряха. Бони осъзна, че се е вкопчила в Деймън, обвивайки го с ръце и крака — тя не беше глупава, — и двамата се носеха много, много високо във въздуха. А пред тях, както и от всички страни, поне докъдето Бони можеше да види, край тях бяха жени, които също летяха, но в малки машини, които изглеждаха като комбинация от мотоциклет и ски джет. Разбира се, без колела. Всички машини бяха златисти, какъвто бе и цветът на косите на жените в тях.

Така че първата дума, която Бони промълви на спасителя си, след като той бе проправил тунел през голямата сграда за роби, бе: „Пазители?“

— Крайно необходими, имайки предвид факта, че нямах никаква представа къде може да са те отвели лошите момчета, а и подозирах, че не разполагам с никакво време. Това всъщност бяха последните търговци на роби, които щяхме да проверим. И накрая… имахме късмет. — Прозвуча доста странно за някой, който бе имал късмет. Почти… задавено.